Това беше последният път, когато го видях жив. Помня го от времето, когато все още вярвах в Дядо Мраз, а Пазарджик ми изглеждаше огромен и шарен. По-късно вече ми приличаше на герой от книгите на Тери Пратчет. Нисичък, слаб, леко прегърбен ромски бард (как звучи само!) със стара шапка с козирка и смешни мустаци. Винаги спокоен, но устремен нанякъде, следващ съдбата си на уличен музикант, стиснал в ръка самоделната си китара от тенекия от маслини с дървен гриф и телени жици. По-късно разбрах, че прякорът му е “Малкия Мук“, но всички го знаеха и като „Ванката от Ковачево“. Аз пък си го бях кръстил Пако де Лусия. Беше седнал под…

Бях изпратил Вярата си в Доброто на химическо чистене. Напоследък често ми се случва. Прекалено много мазни петна се събират. Най-упорити са тези от злоба, завист и простотия. Имах цял час до автобуса и реших да се разходя из Пазарджик. Беше от „онези дни“, в които се чувствам като Диоген. Размахвах невидимия си фенер и търсех човеци. А навсякъде около мен беше  Животът. Кафетата – пълни с хора, сякаш след малко щеше да започне представление на Камен Донев. Фонтанът отегчено разпръскваше свежест наоколо, а песните на градските трубадури – врабчетата – допълваха усещането за провинциален уют. Градската градина, както винаги, беше приютила пенсионери и майки с деца в зелената си…

Декември вече тропаше сърдито с краче. Дните бяха станали къси, скучни и еднообразни – като сериите на „Дързост и красота“, а вечерите – дълги и потънали до уши в домашен уют и миризма на готвено. Студът беше дошъл отдавна и всички бяхме свикнали с него, като със старо чувство за вина. От Коледа ни деляха повече от две седмици, но Коледният дух вече бавно се настаняваше в сърцата на всички, превръщайки се в свещено очакване. Беше поредният четвъртък, педагогическият съвет току що бе свършил и аз се метнах на предпоследния автобус за Пловдив, поемайки за вкъщи. Тъмнината владееше целия автобус, в който бяхме само аз и още някакъв силует, за…

Не помня откога не бях звънял на Надеждата за помощ. Не ми се беше налагало скоро, а и тя не винаги вдига телефона си. Често дава и заето. „Той си остана ергенче“ ми казва старият му баща с болка, докато ми стиска ръката и я разтърсва за поздрав.  За пореден път се удивлявам от силата и стоицизма на българските пенсионери. „Не се тревожи!“ – казвам – „Всеки си има късмет в живота.“. Очите му бавно се наливат със сълзи, а той премества бастуна в другата си ръка, за да извади смачкана носна кърпа от джоба си. „Да, ама дъщеря ми си има бебе“ продължава и усмивката изгрява на лицето му…

Когато преди няколко години посегнах към книгата на Дмитрий Глуховски „Метро 2033“, признавам си, бях доста резервиран, въпреки че вече бях изиграл едноименната игра, която ме впечатли невероятно. Може би затова и се реших да прочета книгата. Не си падам по фентъзи и други подобни жанрове. Предпочитам класическата литература и модерните вече утвърдени автори, пишещи за хората и техните проблеми тук и сега. Бях скептичен, а и не познавах Глуховски като автор. Оказа се, че романът завладява читателя си още с първите страници. Описанието е живо и реалистично. Пред теб оживява Москва след ядрен апокалипсис, един град – призрак, пълен с руини, страх, неизвестност и мутирали чудовища. Радиацията е навсякъде, а…

Такъв съм си – обичам 70-те, 80-те и 90-те години и тяхната музика. Обичам косматите тупирани рок звезди и поп идоли, облечени по начин, който днес изглежда смешно и дори нелепо. Обичам текстовете на песните от този период и посланията, които носят, защото тогава поп и рок бандите правеха музика, която беше послание, кауза и смисъл. Обичам хард рок вълната, която заля щатите и Европа и после бързо се превърна в легенда. Обичам твърдото звучене на класическия хеви метъл и нежното докосване на поп хитовете от преди 20-30 г. Не харесвам днешната епилирана музика, измислените и натрапени reality „звезди“ и метросексуалните звуци. Чест и почитания към това, което днес „се…