ВЪПРОСИ

Не помня откога не бях звънял на Надеждата за помощ. Не ми се беше налагало скоро, а и тя не винаги вдига телефона си. Често дава и заето.

„Той си остана ергенче“ ми казва старият му баща с болка, докато ми стиска ръката и я разтърсва за поздрав.  За пореден път се удивлявам от силата и стоицизма на българските пенсионери. „Не се тревожи!“ – казвам – „Всеки си има късмет в живота.“. Очите му бавно се наливат със сълзи, а той премества бастуна в другата си ръка, за да извади смачкана носна кърпа от джоба си.

„Да, ама дъщеря ми си има бебе“ продължава и усмивката изгрява на лицето му като дъга след тъжния дъжд на сълзите. “Ето, видя ли?“ –  отговарям –  “Нещата не са толкова зле – станал си дядо. Знаеш ли, веднъж един единадесетокласник ми написа “Никой не може да избяга от Любовта, защото, където и да се скрие, тя винаги ще го намери“. Помисли за това!“ – довършвам аз, правейки последен опит да му бъда полезен.

Той поклаща глава, моли ме да му ида на гости някой ден и закуцуква бавно към магазина за хляб и кисело мляко.

Поемам към училище. Ако срещна по пътя си Щастието, веднага ще го накарам да си запише имената и адреса на този човек и сина му. Ще искам тази странна Непостоянност да ми обясни защо понякога съпътства човека като сянка, а друг път бяга от него като ученик от досаден час.

Какво да правим с уморените си мечти, желания  и спомени? Има ли Смисъл да живеем за тях? Или трябва да се научим да ги оставяме да си отидат.