ЗВЕЗДАТА НА МАЙКЪЛ
„Побързай! Местата са ограничени!“ това пишеше на една хартиена реклама за ваканция в Гърция, която някой беше залепил с надежда върху някаква входна врата на ул. „Иван Вазов“ в Пловдив. После явно слънцето и дъжда си бяха поиграли с нея, като косатки с нещастен тюлен, но големите букви все още се четяха. За сметка на това обаче снимката под текста, която в първоначалния си вид бе представлявала красив гръцки остров, вече приличаше на неуспешен опит за яйца по панагюрски.
Отдолу, отлепен на половина, тъжно се развяваше некролог, като страница, която някой се опитва да затвори.
Помня добре този юнски слънчев късен следобед на 2009 г., защото това бе денят, в който Майкъл Джексън пое пътя към Вечността. Вървях под дебелата сянка на чинарите. Животът беше навсякъде около мен – в лицата на хората, в малките сини парчета небе, разпилени небрежно по тротоара, в натрапчивия тежък мирис на дюнери, в шума на колите. Аз обаче мислех за Майкъл и за това как г-жа Смърт го бе добавила внезапно в своята затворена група, от която никой все още не се е отписал.
Вече се виждаше площада с военния клуб и големия фонтан. Встрани от пощата се бяха събрали няколко млади хора. Един от тях дори беше облечен като Майкъл – с късите тесни панталони, белите чорапи, шапката в стил „Борсалино“. Бяха пуснали негови песни, а после видях и нарисуваната със спрей звезда с надпис „Michael Jackson„. Казах си „Боже Господи, та този човек е жив! Той е тук с нас!“. Дадох си сметка, че всъщност той ще живее вечно в своите фенове чрез своята музика. Проумях всепобеждаващата сила на Изкуството, способна да пребори дори Вечността.
Много серии на „Малката булка“ изтекоха от тогава. Много нови и модерни „хитове“ се появиха с гръм и трясък, а после бързо изчезнаха завинаги. Много билети за държавната лотария бяха изтъркани. Много производства „срещу неизвестен извършител“ бяха „организирани“.
А Майкъл е все още е жив във всички онези, които обичат неговата музика, а и звездата му си е все още там – отстрани на пощата…