Когато преди няколко години посегнах към книгата на Дмитрий Глуховски „Метро 2033“, признавам си, бях доста резервиран, въпреки че вече бях изиграл едноименната игра, която ме впечатли невероятно. Може би затова и се реших да прочета книгата. Не си падам по фентъзи и други подобни жанрове. Предпочитам класическата литература и модерните вече утвърдени автори, пишещи за хората и техните проблеми тук и сега. Бях скептичен, а и не познавах Глуховски като автор. Оказа се, че романът завладява читателя си още с първите страници. Описанието е живо и реалистично. Пред теб оживява Москва след ядрен апокалипсис, един град – призрак, пълен с руини, страх, неизвестност и мутирали чудовища. Радиацията е навсякъде, а…

Такъв съм си – обичам 70-те, 80-те и 90-те години и тяхната музика. Обичам косматите тупирани рок звезди и поп идоли, облечени по начин, който днес изглежда смешно и дори нелепо. Обичам текстовете на песните от този период и посланията, които носят, защото тогава поп и рок бандите правеха музика, която беше послание, кауза и смисъл. Обичам хард рок вълната, която заля щатите и Европа и после бързо се превърна в легенда. Обичам твърдото звучене на класическия хеви метъл и нежното докосване на поп хитовете от преди 20-30 г. Не харесвам днешната епилирана музика, измислените и натрапени reality “звезди” и метросексуалните звуци. Чест и почитания към това, което днес „се…

– Побързай! – каза Нетърпението – Идвам, идваааааам! – отвърна задъханата Надежда – Ще успееш ли? – жлъчно подметна Времето – Ще успеееш ли?….Ще успеееш ли?…..Ще успеееш ли? – повтори като ехо нахалното Съмнение.