Ех, този Ники! Невероятен! Уникален! Виртуоз! Китарата му за пореден път ме кара да настръхвам. Океанът от съдби и хора по Главната тъкмо беше погълнал мен и жена ми, а неделя вечер ме бодеше нахално с пръст в корема, нашепвайки „Утре е понеделник! Утре е понеделник!“. С досада си правех план на седмицата и задачите. Чу се звук на китара, която сякаш завъртя в кръг топлата октомврийска вечер и тя се превърна в страстна танцуваща испанка с ветрило в ръка. Беше Ники. Спрях се и се заслушах – „Аранхуес“ на Хосе Родригес. Моята персонална машина на времето веднага прехвърли мен и жена ми в XIX в. по улиците на Севиля. Слушахме…