Не помня откога не бях звънял на Надеждата за помощ. Не ми се беше налагало скоро, а и тя не винаги вдига телефона си. Често дава и заето. “Той си остана ергенче” ми казва старият му баща с болка, докато ми стиска ръката и я разтърсва за поздрав.  За пореден път се удивлявам от силата и стоицизма на българските пенсионери. “Не се тревожи!” – казвам – “Всеки си има късмет в живота.”. Очите му бавно се наливат със сълзи, а той премества бастуна в другата си ръка, за да извади смачкана носна кърпа от джоба си. “Да, ама дъщеря ми си има бебе” продължава и усмивката изгрява на лицето му…