Бях изпратил Вярата си в Доброто на химическо чистене. Напоследък често ми се случва. Прекалено много мазни петна се събират. Най-упорити са тези от злоба, завист и простотия. Имах цял час до автобуса и реших да се разходя из Пазарджик. Беше от „онези дни“, в които се чувствам като Диоген. Размахвах невидимия си фенер и търсех човеци. А навсякъде около мен беше  Животът. Кафетата – пълни с хора, сякаш след малко щеше да започне представление на Камен Донев. Фонтанът отегчено разпръскваше свежест наоколо, а песните на градските трубадури – врабчетата – допълваха усещането за провинциален уют. Градската градина, както винаги, беше приютила пенсионери и майки с деца в зелената си…