Гец спря колата, изгаси мотора и каза “Пристигнахме!”. Есенният неделен следобед мързеливо беше покрил с одеялото си малкия град. Ниското октомврийско слънце плахо надничаше иззад облаците, като палаво дете, а после задълго изчезваше. Още с първите си крачки из Хисаря имах усещането, че съм попаднал в някакъв международен конгрес по Тишина. Чуваше се само нахалният вятър, който от скука си играеше на гоненица с няколко морално пропаднали листа. Краткият философски спор между Гец и жена ми за това накъде да поемем не беше завършил още, когато се озовахме на една голяма права улица. Тук забелязах и първите хора. За момент реших, че това са призраци, излезли от римската гробница или…