ЗАДУШНИЦА

Веднага щом се събудих, носът ми ми докладва , че нещо вкусно се случва в кухнята. Това бяха курабийките на майка ми, както и до днес тя нарича своите соленки със сирене, намазани отгоре с яйце. Всички стаи миришеха на тези тестени вкусотии, които старата ни готварска печка “Мечта“ бълваше на партиди през определен брой минути, сякаш в някаква нелегална квартира се печатаха позиви.

Беше събота. Облякох се и последвах миризмата, която бързо ме отведе в кухнята. Кандилото с иконата на св. Богородица мъждукаше едва-едва, напомняйки, че е  Задушница. Старият VEF 206 разпръскваше тихо информация от радио „Хоризонт“, а майка ми и баба ми, улисани в подготовката, почти не ме забелязаха. Седнах до тях и две-три „курабийки“ бързо изчезнаха в небитието, а аз невинно гледах в тавана, преглъщайки скришом. Веднага обаче бях заловен на местопрестъплението. „Недей от тези!“ – сряза ме майка ми, която със зачервено от топлината лице беше запретнала ръкави и запасала старата си готварска престилка – „Излязоха по-сполучливи и са раздаване. Вземи си от другите и кажи „Бог да прости!“.

„Маре, я остави детето да си хапне каквото му харесва!“ – намеси се баба ми в моя защита, както винаги – „Хапни си, чедо! Хапни си!“. Обичам баба си, дори и днес, когато нея отдавна я няма. Тя винаги ми е приличала на Добротата, облечена в черно, с пригладени назад побелели коси, хванати на кок.

Избърсах с ръка запотения прозорец на кухнята и облачната есенна съботна сутрин влезе по-смело в стаята. През квартала сновяха върволици от мъже и жени, въоръжени с малки теслички, мотики и кофи за вода. Някои отиваха да почетат паметта на своите мъртви, а други се връщаха. Спираха се за миг, разменяха си найлонови пликчета с вафли, холидейки и пластмасови чашки с варено жито и бисквита отгоре. Група малки циганчета се разминаха с една жена с черна забрадка и мъж, бутащ голямо колело със заварена на него детска седалка.

Имах чувството, че в такива дни целия Пазарджик се изнасяше към „Младост“ (какво странно име за квартал, който се намира близо до гробищата?!).

Още тогава, преди повече от 20 г., проумях, че смъртта може да обединява хората по извратен начин, да ги кара да се чувстват поне за миг равни, нищожни и преходни. Да ги подтиква да съжаляват и да си спомнят, да страдат и да са щастливи, защото този път тя не бе избрала тях.

После всичко следва добре познатия вече алгоритъм на съществуването – всеки нарамва на гръб своя егоизъм, натъпква малките си грехове и неудобни истини по тайните си джобове, преглъща обратно почти повърнатата злоба и завист и продължава напред….до следващата Задушница.