МОЯТ РЕМАРК

Беше преди 20-тина години. Влюбих се в него още от самото начало. Беше, така да се каже – „любов от първа страница“. Книгата – „На Западния фронт нищо ново“. Ерих Мария Ремарк (1898 – 1970) – запомних това име завинаги и го скътах дълбоко в сърцето си. Той ми показа своята реалност без маска и фалшив грим. Видях ужасите на войната в окопите, лишенията, болестите, въшките, нечовешките усилия в името на някакви идеали, които избледняват ден след ден, като спомен, лъжите на политиците и онзи свещен стремеж да оцелееш въпреки всичко, да живееш въпреки всичко, да си човек, въпреки всичко… После поех по „Обратния път“ заедно с Адолф Бетке в търсене на справедливост и утеха – там, у дома, в следвоенна разорена и унижена Германия. Запознах се с „Трима другари“ от т.нар. „изгубено поколение“ – Роби, Кьостер и Ленц, лутащи се между работилницата за поправка на автомобили и гуляите в баровете и кръчмите, в компанията на лесни жени и обилно количество алкохол; научих „Обичай ближния си“ наизуст, докато минавах отново и отново под „Триумфалната арка“. Ремарк ме научи да ценя всяка „Искрица живот“ и да разбера какво е „Живот назаем“. И онази дълга „Нощ в Лисабон“, нощ на спомените и надеждите за ново началo. Така се запознах с неговите герои и техния свят. Проумях уникалният му усет за сливане на тъжно и смешно в едно свещено цяло, майсторски разказаните съпреживените истини, животът без вчера и утре, животът – днес, като една чаша калвадос, изпита с наслада и мъничко тъга!