ЦИГАРАТА

Човекът, който я хвърли, скочи бързо в автобус 44. Tя остана там – на спирката. Сама. И догаряше. Беше просто една цигара, която някой беше захвърлил и бе продължил по пътя си. Беше се отървал от нея, като от неудобна мисъл. Минаващите наблизо коли и камиони й се смееха подигравателно и я подминаваха, всяка натоварена с няколко човешки съдби и купчина дневни ангажименти. Като живота, който минава покрай нас, докато се учим да го разбираме и да го обясняваме. Като миговете, които се опитваме да задържим, а те неусетно се превръщат в спомени. Като хората, които идват в живота ни и го напускат по една или друга причина.
Едно нахално врабче, което подскачаше наоколо безцелно, сякаш бе дочуло мислите ми – „Хайде стига, бе! Това е само една цигара! Ти си луд!“ ми каза с поглед то и може би беше право, но за себе си. „Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.“ – цитирах веднага Вазов и „Под игото“ в своя защита, но врабецът – присмехулник така и не благоволи да ме изслуша.
Вятърът довърши всичко. Завъртя цигарата във въздуха няколко пъти, като циркова актриса, а после тя падна на земята и бавно угасна завинаги.
Късният следобед с неохота отстъпи мястото си на подранилата нетърпелива вечер, и двамата заедно с него се качихме в 18-та. На другия ден цигарата вече я нямаше.