Човекът, който я хвърли, скочи бързо в автобус 44. Tя остана там – на спирката. Сама. И догаряше. Беше просто една цигара, която някой беше захвърлил и бе продължил по пътя си. Беше се отървал от нея, като от неудобна мисъл. Минаващите наблизо коли и камиони й се смееха подигравателно и я подминаваха, всяка натоварена с няколко човешки съдби и купчина дневни ангажименти. Като живота, който минава покрай нас, докато се учим да го разбираме и да го обясняваме. Като миговете, които се опитваме да задържим, а те неусетно се превръщат в спомени. Като хората, които идват в живота ни и го напускат по една или друга причина. Едно нахално…