НА УЧИТЕЛЯ – С ЛЮБОВ!

Срамежлива истина е, че да бъдеш учител в България е предизвикателство. Едно изпитание за търпението ти, за вярата в себе си и в другите, за чувството за мярка и толерантност, за самочувствието ти. Чести твои гости са екзистенциални въпроси като: “Какво правя?”, “Какъв е смисълът?”, “Кой, по дяволите, съм аз и какво ще успея да променя?”. Може би това е нормално. Може би така трябва да бъде, защото резултатите от учителския труд излизат наяве след време, след години. Това са годините, в които тихо си вършил своята работа. Проверявал си тестове и домашни. Преподавал си (разбирай “свещенодействал”). Възпитавал си. Бил си майка, баща, психолог, приятел и какво ли още не за своите ученици. Живял си с техните болки. Споделял си техните радости. Научил си трите имена на всички. Запомнил си рождените им дати, любимите им филми, страховете им… Някои от нас не издържат. Махат обидено с ръка и търсят друга професия. Право на всеки е да търси по-добър живот за себе си – такъв, какъвто той го разбира. В това няма нищо лошо, а и даскалъкът не е за всеки. Останалите просто продължаваме да правим това, което най-добре умеем – да бъдем мостове, по които всеки ден минават стотици човешки съдби, запътили се към своето “утре”. А когато видиш, че някой е успял да стане човек от другата страна на моста, сбъдвайки мечтата си да стане лекар, адвокат или музикант, тогава разбираш, че все пак е имало смисъл, че си е заслужавало.