-
„Отбой в полунощ“ (Уилям Уортън)
Мислех си, че ако трябва да определя само с една дума каква книга е „Отбой в полунощ“ на Уилям Уортън, бих я нарекъл „откровена“. За мен това е един от най-истинските романи, посветени на Втората световна война (1939 – 1944). В него няма и следа от стереотипите, любими на американската пропаганда: добрият усмихнат янки с пакет Lucky Strike, закачен на каската му, който е изоставил фермата си в Кентъки и е дошъл в Европа, за да я спаси от нацисткия ботуш. Тук няма да откриете и някаква разтърсваща любовна история между красив американски офицер и медицинска сестра от континента. Вместо това авторът ни пренася в заснежените гори на Ардените (югозападна…
-
РАЗГОВОР
Грипната ваканция свърши. Раницата ми е пълна с тестове – междинно равнище, към които, както обикновено, с невидими кламерчета са закачени безброй ученически очаквания, страхове и надежди. Усещам как вътре подскачат най-различни въпроси, изсипали се сякаш от листовете: „Какво знаете за Битката при Кана?“, „Кои са причините за Великите географски открития?“, „Обяснете разликите между тоталитаризма и авторитаризма„. Оставям я на празната седалка до себе си в автобуса. „Човекът е човек, когато е на път„. Мисля си, че ако това е вярно, няма по-големи човеци от мен и другите пътуващи ежедневно братя и сестри. Отварям киндъла и се опитвам да продължа книгата си от там, от където снощи я оставих, но…
-
ЕДНА УЧИЛИЩНА СУТРИН
Разхождаме се с г-жа Есен под ръка в двора на СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик. Сутрешното октомврийско слънце палаво си играе с нас. Гали лицата ни с лъчите си, а после бързо ги захвърля в купчините окапали наоколо листа. Жълти, кафяви, оранжеви, зелени – те приличат на забравени на пътя пастели за рисуване. Свежият есенен ветрец леко поклаща почти оголените клони на дърветата, а те сякаш му отговарят в хор: „Какво искаш още?! Нали вече всичко ти дадохме!?“. Един клас шумно оглася това бодро училищно утро в час по физическо. Момчетата настървено играят футбол, а момичетата елегантно хвърлят топката към коша. Може би някъде там се ражда един нов Стоичков.…
-
„Хиляда сияйни слънца“ (Халед Хосейни)
С всяка книга на Халед Хосейни си давам сметка колко малко познавам този свят, който той описва така сполучливо. Това е светът, в който на обикновените хора не е съдено да бъдат щастливи. В него е забранено да се смееш, да гледаш телевизия, да пускаш хвърчила, да бъдеш свободен. Там се живее сложно, но особено трудно е, ако си жена или дете. („В Афганистан все още има доста деца, но почти няма детство“ – пише Хосейни в „Ловецът на хвърчила“.) Като умел разказвач, авторът пречупва житейските драми на Мариам и Лайла през призмата на страданието на този смел народ – мъченик. Всъщност, историческата съдба на афганците много ми прилича на…
-
НУЖДА
Нуждата е деликатно явление. Не търпи отлагане. Особено малката. Като повикване към Бърза помощ е. Трябва да се действа светкавично, за да не стане късно. В противен случай има опасност от конфузни ситуации. Странно е как човек научава този и други простички житейски алгоритми от собствен опит, а и е добре да се запознае с тях в приемливо допустима ранна възраст.В такива моменти имаш чувството, че тоалетната е едно от най-важните постижения на човешкия гений и научно-техническата революция, заедно с парната машина и телеграфа. Училищните тоалетни през 80-те години на миналия век не приличаха особено на днешните. Освен всичко друго те служеха и като особена форма на социален живот. Там…
-
ПРЕД АПОСТОЛА
Бях се загледал в себе си. Анализирах работния ден. Замислен, чоплех нещо по меката кора на Дървото на ежедневието – „трябва да свърша това“, „трябва да отида там“, „да не забравя да кажа на…“. Валеше все по-силно. Новите снежинки нетърпеливо бързаха да заемат мястото на стария сняг. Вървях с наведена глава, търсейки по-сигурен път, по който да мина. В един момент го видях – стоеше там – гордо изправен, достолепен, величествен – паметникът на Апостола. Приближих се. Едва сега си давах сметка, че стотици хора минават всеки ден покрай него, хукнали да търсят своето щастие или решения на своите проблеми, бягащи от неудобни истини или просто шляещи се безцелно…Колко често…
-
БАЩА МИ
Спомените са странно нещо. Не мислиш ли? Идват и си отиват, когато си поискат. Своенравни са като млад фокстериер. Веднъж тихо бъркат в душата ти, а друг път имаш чувството, че са като тенекия, закачена на велосипеда на твоята меланхолия…когато ги има обаче. Опитвал ли си се да гледаш през запотено стъкло? Напрягаш се да уловиш някакви детайли, но пред теб стои неумолимо само един неясен силует, който бавно изчезва в мъглата. Това е всичко, което пазя от баща си. Няма и как да бъде иначе. Той си отиде на днешния ден преди 35 г., когато аз бях почти шестгодишен, а той на 41. Помня, че беше студен ясен слънчев януарски…
-
На гости в Регионалната библиотека на Пазарджик
На гости в рубриката на Милен Спасов (РБ „Никола Фурнаджиев“ гр. Пазарджик) „Лицата на Пазарджик“ (11.01.2018 г.)
-
ТРИНАЙСКАТА
Студено е. Все още е февруари. Зимата тропа инатливо с краче и отказва да си ходи. А и тази сутрин пътувах по-рано. Пазарджик ме посрещна мъглив и сънен. На спирката на болницата сме само аз, няколко ученици, един мъж, на гърба на когото пише „ОХРАНА“, и една баба. След кратко колебание (все пак билетът за градския транспорт е 80 ст., което си е почти две кафета от машината), решавам да чакам автобуса по линия N 13, който всички наричат на галено „Тринайската“. В тази симфония от миризми, шарени образи и колорит винаги е интересно. А и ако вървя пеш до СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик ще загубя поне 20 мин.…
-
ИЦО
Не бяхме приятели с Ицо. Не и в онзи класически, за мен, смисъл на тази свещена дума, носещ усещането за филма „Вчера“ или за песен на група „Фактор“. Един поизтъркан по ръбовете, но красив образ на приятелството, сякаш изрязан по шаблон в час по Трудово обучение върху зелен линолеум, с който повечето от нас – поколението на 70-те години на миналия век – сме обременени.Една съвкупност от най-чиста приятелска обич, взаимна готовност за помощ, граничеща със саможертва, и безусловно уважение. Нямахме достатъчно време да минем на този етап, защото Бог реши да повика Ицето при себе си твърде рано – малко след като той беше прескочил 30-те. Понякога приятелството ми…