БАЩА МИ
Спомените са странно нещо. Не мислиш ли? Идват и си отиват, когато си поискат. Своенравни са като млад фокстериер. Веднъж тихо бъркат в душата ти, а друг път имаш чувството, че са като тенекия, закачена на велосипеда на твоята меланхолия…когато ги има обаче.
Опитвал ли си се да гледаш през запотено стъкло? Напрягаш се да уловиш някакви детайли, но пред теб стои неумолимо само един неясен силует, който бавно изчезва в мъглата. Това е всичко, което пазя от баща си. Няма и как да бъде иначе. Той си отиде на днешния ден преди 35 г., когато аз бях почти шестгодишен, а той на 41.
Помня, че беше студен ясен слънчев януарски ден на 1983 г., когато в детска градина „Първи юни“ дойде приятелката на майка ми – леля Сийка (Бог да я прости) – каза ми, че баща ми е заспал, а после – помените на 3, 6, 9 месеца, година и т.н., черният плат върху огледалото, забраната да слушаме радио и да гледаме телевизия с брат ми, която продължи месец, болката, въпросите, мълчанието, некрологът…
Правя ново усилие и чувам някакъв смях, неговият смях, виждайки ме как пикая върху тапетите в хола в знак на протест срещу нещо, което вече не помня. Всъщност, не съм сигурен дали това е лично мой спомен или е случка, която майка ми ми е разказвала толкова често, че съм я присвоил като съпреживян момент.
Остана ми само това и няколко черно – бели снимки, вече захабени по краищата.
Затова, моля те, направи ми услуга! Ако все още има на кого да кажеш „Татко, обичам те!“, направи го днес!
Не отлагай за утре! Не си мисли глупаво, че той вече знае това!
Сега си давам сметка, че именно „татко“ е думата, която съм използвал най-рядко в живота си.
Не се срамувай да изразиш чувствата си и да му ги подариш! Защото аз и много други като мен, нямахме тази възможност да го направим.
Помня, че беше студен ясен слънчев януарски ден на 1983 г., когато в детска градина „Първи юни“ дойде приятелката на майка ми – леля Сийка (Бог да я прости) – каза ми, че баща ми е заспал, а после – помените на 3, 6, 9 месеца, година и т.н., черният плат върху огледалото, забраната да слушаме радио и да гледаме телевизия с брат ми, която продължи месец, болката, въпросите, мълчанието, некрологът…
Правя ново усилие и чувам някакъв смях, неговият смях, виждайки ме как пикая върху тапетите в хола в знак на протест срещу нещо, което вече не помня. Всъщност, не съм сигурен дали това е лично мой спомен или е случка, която майка ми ми е разказвала толкова често, че съм я присвоил като съпреживян момент.
Остана ми само това и няколко черно – бели снимки, вече захабени по краищата.
Затова, моля те, направи ми услуга! Ако все още има на кого да кажеш „Татко, обичам те!“, направи го днес!
Не отлагай за утре! Не си мисли глупаво, че той вече знае това!
Сега си давам сметка, че именно „татко“ е думата, която съм използвал най-рядко в живота си.
Не се срамувай да изразиш чувствата си и да му ги подариш! Защото аз и много други като мен, нямахме тази възможност да го направим.
