ЕДНА УЧИЛИЩНА СУТРИН

Разхождаме се с г-жа Есен под ръка в двора на СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик. Сутрешното октомврийско слънце палаво си играе с нас. Гали лицата ни с лъчите си, а после бързо ги захвърля в купчините окапали наоколо листа. Жълти, кафяви, оранжеви, зелени – те приличат на забравени на пътя пастели за рисуване. Свежият есенен ветрец леко поклаща почти оголените клони на дърветата, а те сякаш му отговарят в хор: „Какво искаш още?! Нали вече всичко ти дадохме!?“. Един клас шумно оглася това бодро училищно утро в час по физическо. Момчетата настървено играят футбол, а момичетата елегантно хвърлят топката към коша. Може би някъде там се ражда един нов Стоичков. Някакъв човек минава бавно с велосипед покрай училищната ограда. Вглежда се в тях. Спомня си сякаш за себе си и за своето детство. За годините, които никога повече няма да се върнат, за времето, в което все още е вярвал в истината, приятелството и равния старт. После тъжно поклаща глава и завива към старата автогара. Като че ли всичко е „една история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат“. Сепвам се от звънеца. Междучасие е. Стотици номади от 5 до 12 клас се втурват по коридорите с неописуем шум, за да сменят своето местожителство за следващия учебен час. А после? После отново става тихо.