ПРЕД АПОСТОЛА

Бях се загледал в себе си. Анализирах работния ден. Замислен, чоплех нещо по меката кора на Дървото на ежедневието – „трябва да свърша това“, „трябва да отида там“, „да не забравя да кажа на…“. Валеше все по-силно. Новите снежинки нетърпеливо бързаха да заемат мястото на стария сняг. Вървях с наведена глава, търсейки по-сигурен път, по който да мина. В един момент го видях – стоеше там – гордо изправен, достолепен, величествен – паметникът на Апостола. Приближих се. Едва сега си давах сметка, че стотици хора минават всеки ден покрай него, хукнали да търсят своето щастие или решения на своите проблеми, бягащи от неудобни истини или просто шляещи се безцелно…Колко често се спираме до него, но без повод?! Колко често мислим за него, но без да отбелязваме някаква годишнина?! А той е там. Извисява се над нас и нашето лицемерие да бъдем патриоти по празници и годишнини. Простил е на  разни депутати и „официални лица“, че говорят от негово име и използват неговите завети с партийна цел. Простил е и на мен за това, че понякога, улисан в спиралата „ден след ден“, се отдавам в плен на своя егоизъм и забравям за него, за топлите му сини очи, за подвига му, за саможертвата му… Сепнах се! Снегът продължаваше да вали. Обърнах се бавно и понечих да тръгна, когато сякаш някой ми прошепна: „Народе????“