РАЗГОВОР

Грипната ваканция свърши. Раницата ми е пълна с тестове – междинно равнище, към които, както обикновено, с невидими кламерчета са закачени безброй ученически очаквания, страхове и надежди. Усещам как вътре подскачат най-различни въпроси, изсипали се сякаш от листовете: “Какво знаете за Битката при Кана?”, “Кои са причините за Великите географски открития?”, “Обяснете разликите между тоталитаризма и авторитаризма“.
Оставям я на празната седалка до себе си в автобуса. “Човекът е човек, когато е на път“. Мисля си, че ако това е вярно, няма по-големи човеци от мен и другите пътуващи ежедневно братя и сестри.
Отварям киндъла и се опитвам да продължа книгата си от там, от където снощи я оставих, но шофьорът е пуснал радиото прекалено силно. Добре поне, че е топло. Унасям се и без да усетя кога, вече съм в Пазарджик. Тук вали сняг, но съвсем срамежливо и плахо – като първото любовно признание на ученик от 80-те години на миналия век.
Мирише на зима и изгорели въглища. Един човек с мустаци и синьо яке с качулка нервно чисти фолксвагена си с някаква метличка и псува снега. Колата му и без това е стара, а сега прилича на възрастна дама с бяла забрадка.
Бих му ударил един с удоволствие. Мразя някой да псува! А да псуваш снега, за мен си е истинско престъпление. Снегът е нещо свято, нещо, с помощта на което все още пазя детето у себе си.
Вървя и чувствам, че се изпотявам. Не трябваше да си обличам дебелия пуловер. Когато бях малък и майка ми усетеше, че съм потен, ако нямаше възможност да ме преоблече, слагаше на гърба ми специално приготвена за целта кърпа и аз можех да продължа играта си. Хубаво е да си малък. Тогава нещата изглеждат някак по-прости.
Влизам в училище. Поздравявам Ванко на портала. Преди да се впусна в срядата, поспирам за миг пред портрета на Георги Брегов. Често го правя. Заставам тихо на стълбите между първия и втория етаж, гледам го. Понякога дори говоря с него на ум. Може би съм полудял, а може би не. Вече не съм сигурен.
– Добър ден, г-н Брегов! – му казвам тихо, гледайки го в очите
– ‎Здравей, Михайлов! – отговаря ми – За какво си се замислил така?
– Честно ли? Мисля за Истанбулската конвенция и втория лифт на Банско – казвам аз
– Това ли тревожи днес българите, Михайлов?
– Не зная! Просто за това говореха преди малко по радиото.
За пореден път осъзнавам, че не е толкова важно колко, а как си живял и какво си оставил след себе си. Защото този човек е само на 44 г., когато умира, но завещава на нас – неговите съграждани – едно училище, една болница и една кауза.
– Какво още те тревожи, Михайлов? Има нещо.
– ‎Защо сме такива, г-н Брегов? Защо се мразим един друг? Защо си завиждаме? Защо се нараняваме?
– ‎Ние сме такива, каквито сме – го чувам да казва тихо той – от нас зависи дали ще имаме куража да се опитаме да променим лошото в себе си и да запазим онова, което ни прави уникални, което ни прави българи. Нали ти самия все това говориш на децата!
Прекъсва ни за миг гласа на Маринка, която уточнява броя на закуските в начален курс, както всяка сутрин.
– Но да си българин днес е ужасно трудно, г-н Брегов! – въздъхвам аз
Кратка пауза, след която го чувам да казва:
– Нека те питам нещо, Михайлов. Мислиш ли, че навремето за нас беше по-лесно? Вярваш ли в това?

Имам чувството, че ще потъна в земята от срам. Чувам как бие звънеца. Междучасие. Време е да вървя. Поглеждам за последен път портрета. Очаквам да ми каже още нещо, но вместо това улавям само топлината в очите на Брегов. После бързо изкачвам стълбите и влизам в учителската стая.