Не бяхме приятели с Ицо. Не и в онзи класически, за мен, смисъл на тази свещена дума, носещ усещането за филма “Вчера” или за песен на група “Фактор”. Един поизтъркан по ръбовете, но красив образ на приятелството, сякаш изрязан по шаблон в час по Трудово обучение върху зелен линолеум, с който повечето от нас – поколението на 70-те години на миналия век – сме обременени.Една съвкупност от най-чиста приятелска обич, взаимна готовност за помощ, граничеща със саможертва, и безусловно уважение. Нямахме достатъчно време да минем на този етап, защото Бог реши да повика Ицето при себе си твърде рано – малко след като той беше прескочил 30-те. Понякога приятелството ми…

Днес отбелязвам именния ден на един безкрайно скъп за мен човек. Това е моята баба, която за съжаление отдавна вече не е между живите. Сега си давам сметка, че аз никога не я нарекох „бабо”. За мен тя беше и си остана „мама Данче”, като моя втора майка. Да, аз съм сирак, израснах без баща, но Бог ми даде две майки и един чудесен брат, когото безкрайно обичам. Тя беше жена с невероятно борбен дух, преживяла 4 войни, с мъдрост и достойнство устояваща на абсурдните шеги на Времето. Член на Православното братство при църквата „Св. Богородица”, истинска дама от епохата на онзи, черно – белия стар Пазарджик. Тя ме научи…

170-годишнината от рождението на Христо Ботев (1848 – 1876) чествам днес! Но аз няма да пиша за героизъм, подвиг, завещание към поколенията, безсмъртие и т.н. – все думички, които ползваме, говорейки за Христо Ботев или някой друг от „бащите“ на нашата нация. Всичко това е истина, но аз ще си позволя днес да го оставя на страни. Ще си спестя и неяснотите и неудобните, полуизречени на глас истини около смъртта на самия Ботев. Предпочитам да поговорим за българския национален спорт – поругаването на собствените ни герои. Примерите в Новата българска история са болезнено много – все достойни българи, оплюти и охулени от своите съвременници, захвърлени като ненужни от своята родина,…