Православен християнин съм, или поне се опитвам да бъда. Трябва да призная обаче, че имам проблем с втората Божия заповед. Имам своите идоли особено що се отнася до литературата, изкуството и музиката. Един от най-важните мои литературни кумири, пред които се прекланям, е Джон Стайнбек (1902 – 1968). Именно той – момчето от Салинас, което така добре познаваше и мишките, и хората – днес навършва 116 г. Всъщност, като се замисля, неговите книги отдавна го превърнаха в безсмъртен.

Спи ми се. На другите също, но всеки се бори по своему със съня. Автогара “Юг” е притихнала в очакване. Новият ден все още се ражда. Продавачката на билети се прозява с отегчение. Някакъв човек до мен почесва плешивата си глава и отново я забива във вестника. Чувам познат звук. Някой си пуска поредното блудкаво кафе от машината. Една жена гледа лошо и лакомо яде мазна баница. Изведнъж вратата се отваря и първото, което виждаме всички, е един огромен плюшен мечок с червено сърце точно на гърдите. Носи го млад мъж с брада. Добре облечен е и със самочувствие. Сяда до жената с баницата, която го оглежда от глава до…

Това беше любов от пръв поглед. Влюбих се в него още тогава – в онзи топъл съботен октомврийски следобед в края на 80-те. Запознахме се там – на “Любен Шкодров”, който днес всички наричат “стария стадион”. Вуйчо ми бе този, който ме доведе тук – под клоните на могъщите тополи, обградили футболното игрище като последната стража. Още тогава обикнах този отбор. Помня морето от хора на този мой първи мач. Те се вълнуваха, съпреживяваха шумно всичко, което се случваше на терена – всеки тъч, фаул, корнер. Разпалено наставляваха страничния съдия. Ако се случеше някое негово отсъждане да не им хареса, следваха такива пожелания за жена му и дъщеря му, че…