АКО СИ ДАЛ

Минаха няколко месеца от тогава. Беше един прекрасен ден в края на лятото. Ваканцията изтичаше като пясък през пръстите ми. Слънцето се усмихваше смело през прозореца, а през отворената врата на балкона нахлуваха птичи песни, гласовете на децата от близката детска градина и шума на колите. Бях се захванал с подреждане на шкафа ми с книги и учебници. Пуснал бях радиото, не помня кое. Може би беше Радио 1 Рок. Тананиках си разните златни рок хитове, които се лееха един след друг. Обичам музиката на 80-те години. Мисля, че най-доброто в рока бе създадено именно в това десетилетие, но това е друга тема.

В един момент чух гласа на Емил Димитров, песента беше „Ако си дал“…. Сепнах се изведнъж, изтръпнах. Странно нещо е музиката. Кара те да настръхваш (сигурен съм, че с всеки се е случвало, щом чуе родопската гайда), да извикваш в съзнанието си образи, миризми, асоциации. Поне с мен е така. Това е песен, която винаги ме кара да си спомням за един човек, когото нося в сърцето си, но който вече не е между живите – Margarita Grozdanova. Тази крехка жена имаше божествената дарба да обича силно и да прощава с усмивка. Хвърляше се смело да защитава Истината и Правдата, борец за много каузи. Бих искал да притежавам поне късче от нейната неизчерпаема вяра в Доброто у хората, жертвоготовност и отдаденост на това, в което вярваше.

За мен тя винаги ще бъде две разтворени за прегръдка ръце, които са готови във всеки един момент да те утешат, да те стоплят, да те подкрепят…

Сякаш е пред мен и я виждам, стиснала в ръка кутията с цигари, очилата си, забързана за поредния проблем в училище, който да реши с усмивка и мъдрост.

Колко много сме говорили с нея за живота, за хората, за всичко. „Не може да сме толкова готини и в същото време да сме толкова бедни, Иле!“ – ми каза веднъж тя. Често мисля за тези нейни думи. Особено днес, когато малкото пламъче в мен все по – силно трепти пред силния вятър на Разочарованието и злобния крясък на Ежедневието. Имам нужда и днес да поговоря с нея, да видя живите й очи, да чуя увереният й глас, да почувствам приятелското й рамо.

Помня я такава, каквато беше – чувствителна, силна и в същото време лесно ранима, бързаща да помогне, с невероятно тънко чувство за хумор и една чаровна усмивка, която казваше толкова много неща… Може би точно за това децата я обожаваха.

Чух я за последен път по телефона няколко седмици преди нелепо да загине. Помня, че някой смел „борец да демокрация“ беше изровил от някъде някакъв списък, в който тя и още няколко други пазарджишки общественици се посочваха като „агенти“ на бившата ДС. Казах й „Госпожо, не ме интересува кой какво говори днес и сега! Аз Ви обичам и Ви подкрепям!“, а тя успя само да промълви „Ех, Иле…“ и започна да плаче, след което затвори. В едно съм сигурен – ако всички „агенти“ бяха като нея, днес България нямаше да е на този хал. Тази жена живя честно и почтено. Тя не заграби нито имоти, нито коли, нито пари. Живя тихо и скромно там – в една стара къща в с. Ковачево. От там я изпратихме по последния й път.

Такива ми ти работи, г-жо Грозданова! Сигурен съм, че Вие днес сте на едно по-добро място, в един по-добър и справедлив свят – такъв, какъвто си го представяхме навремето двамата с Вас.

Благодаря Ви за всичко, което направихте за мен и за СУ “Георги Брегов” гр. Пазарджик!

Благодаря Ви за всичко, на което ме научихте, за всичко, което ми дадохте!

Никой не е забравен! Нищо не е забравено!