КОГА?

Кога за последно съблече душата си и заедно гледахте как огнения залез изчезва зад хоризонта, като тъжния глас на Демис Русос? Седяхте на ръба на света, с чаша Истина в ръка, и тихо си говорехте за нещо важно. Просто ей така – без злоба, без задръжки, без извинения, без оправдания, без цел и задни мисли.
Пое дълбоко въздух и си каза, че въпреки всичко ти си жив, ти си тук. Помаха на непознатите хора в колите, които следваха като коледни пожелания, една след друга по широкия булевард, осветявайки те с фаровете си като с любопитни очи, и им прости за всичко.
Да, може би биха те помислили за луд или пиян, но какво значение има по дяволите, щом го правиш за себе си?
Кога за последно изрита лицемерието по задника и му каза да се разкара, защото не се страхуваш да бъдеш такъв какъвто си – да обичаш, да се надяваш, да се страхуваш, да бъдеш себе си без да се срамуваш, че някой ще сложи пръст в старите ти рани?
Кога за последно видя паднал засрамен изтъркания билет от поредната фалшива игра на късмета и си спомни, че всъщност ти вече си спечелил, че твоето щастие те чака вкъщи и побърза към него?
Кога за последно почувства, че си струва да продължиш пътя си?
Аз го направих тази вечер.