Петък. Ранно свежо утро. Облаците са осеяли бледо синьото небе – сякаш група непослушни ангели са играли на бой с възглавници там горе. Всички бързаме за някъде, но някак не особено старателно. Все пак е краят на седмицата. В слушалките ми звучи Конкурент. (Добре, че Бог и бате Емо са създали тази велика банда!). От двете ми страни се сменят реклами: „Баничарница“, „Компютри“, „Бои и лакове“ и т.н. Като че ли някой бързо прелиства някакъв скучен албум. Денят след малко ще захвърли пижамата си и ще се усмихне. Ще му отвърнеш ли с усмивка? Не знаеш как? Лесно е. Прибери телефона си за момент. Вдигни глава нагоре. Виж първите слънчеви лъчи.…

Бай Гошо беше слаб, нисичък и леко прегърбен човек с прошарена оредяваща къдрава коса. От него лъхаше на сдържаност, доброта и дори лека меланхолия. Очите му бяха малки и в същото време живи и изразителни. Сигурен съм, че ако в Български тълковен речник използваха снимки, щяха да сложат негова срещу думата „смирение“. Особената си деликатност и спокойствие бай Гошо прилагаше напълно в професията си на фризьор. Винаги, когато ме подстригваше, го правеше така нежно, че не усещах ръцете му. Това беше цял ритуал, който започваше с намятането на голям бял чаршаф върху мен. На малко дървено столче поставяше голямо огледало със захабени краища. Обличаше работната си престилка, която винаги беше…