Много рядко препрочитам книги. „До Чикаго и назад“ всъщност е едно от тези изключения. Това беше едно пътуване „до детството ми и назад“, защото се върнах назад във времето, когато четох този чудесен пътепис на Алеко Константинов, но по задължение. Като че ли човек взима от една книга онова, което му позволява възрастта и опита. Едва сега откривам богатството и красотата на българския език от началото на XX в., неговата симпатична наивна изразителност, предизвикваща умиление. Впечатляваща е също наблюдателността на Алеко. Колко удивен е той от американските „полисмени“: „Какви гиганти, какви хубавци тези полисмени!…И, наистина, кат ги видиш отдалеч, изправени на края на тротоара, при кръстопътищата, високи, атлетически сложени, красиви,…