Лятото е копнеж, очакване, импулс. То е малко момче с ожулени колене, което тича босо. Стъпките му остават в пясъка за миг, а после зелено-синините вълни бързо ги заличават, като верен приятел. Дяволитата му усмивка отразява слънчевите лъчи, които се плъзват игриво нагоре по сплъстената му от солената морска вода коса. Сините му живи очи се сливат с необятната синева на хоризонта, а в ушите му звучат кресливите гларуси и нахалните чайки. Лятото е мирисът на билки и бор в прохладната гора. Изпопадалите наоколо шишарки и шума от някой кълвач наблизо. То се крие в красивите червени полски макове, които вятърът-скитник нежно поклаща от време на време. Лятото са стотиците…

Гръмотевица. След нея още една. Кратък миг тишина. А после някъде от нищото се появиха първите капки дъжд. Между тях, като непослушно момче, което тича по коридора, някак се провираше вятърът. Заедно създаваха  шум, който много приличаше на упорити аплодисменти в театър. Навън месец май рисуваше поредната си сюрреалистична картина в сиво. (Вече съм сигурен, че Пикасо е нарисувал „Герника“ през май.). В чакалнята на автогара „Юг“ бяхме само аз и една млада жена с кестенява коса, вързана на опашка. Лицето й беше пропито от дълбока тъга. Като че ли пред мен стоеше последният човек на земята, оцелял след ядрен взрив и осъзнал тежката задача да продължи живота си във…