СЪНЯТ (втора глава)
ВТОРА ГЛАВА
“Казвам се Мартин.”
Веднага след трагедията река Марица излезе от коритото си и заля голяма част от околните квартали. Изчезна и Острова. Придошлата вода просто погълна земята, ставайки пълен господар. Въпреки, че беше опасно, Филип обичаше да се разхожда по тези места. Спомняше си колко често бяха идвали тук с родителите му, а по-късно, вече като по-голям, идваше с приятелите си.
Обичаше да се разхожда под дебелата сянка на вековните чинари, да обикаля по алеите и да се радва на зеленината. Ходеше често и до големия метален кръст, чийто връх сега едва стърчеше над водата, а някъде там Филип искаше да захвърли и спомените си, които все повече го измъчваха. Караха го да се чувства все по-самотен и ненужен.
Той вървеше покрай речния бряг, когато изведнъж забеляза някакъв силует в далечината. След толкова много седмици най-после усети присъствието на друго живо същество. Спря за миг, огледа се внимателно, но не успя да види нищо необичайно.
“Сторило ми се е!” – помисли си Филип и продължи напред. Няколко метра по-надолу той чу странен шум зад себе си. Стисна здраво тоягата, която носеше в ръце, готов да се отбранява и рязко се обърна. Срещу него стоеше млад мъж, може би на неговата възраст, с износени и мръсни дрехи. Сплъстената му мръсна коса падаше върху челото му, а добрите му очи оглеждаха Филип от главата до петите.
Как се почувства в този момент той самият не можеше да обясни. Страх, еуфория и изненада завладяха сърцето му.
За миг двамата мъже стояха безмълвно и се гледаха. После Филип се опомни пръв, напрегна се, защото от дълго време не беше говорил с никого, освен със самия себе си, и успя да промълви:
– Здравей! Казвам се Филип.
След това протегна ръката си за поздрав към непознатия. Вместо отговор обаче, другият човек рязко се извърна и понечи да избяга.
– Чакай! Моля те! Не се страхувай! Нищо лошо няма да ти направя!
Непознатият се спря. Застана отново лице в лице с Филип и с усилие успя да каже:
– Мартин… Казвам се Мартин.
Както се оказа двамата млади мъже бяха единствените оцелели след апокалипсиса. Живееха сами в града – призрак без да знаят един за друг до момента, в който се срещнаха. Първоначалният възторг от срещата им и няколкото дни, прекарани заедно неусетно отстъпиха място на взаимни подозрения, лъжи и нападки, които често прерастваха в открити кавги. Какво се случваше с тези хора? Защо бяха забравили какво е да обичаш, но помнеха добре как се мрази? Вместо да се опитат да се борят заедно с трудностите на странното си съществуване, те намериха сили за малки чести войни помежду си. Причини си намираха постоянно: за пътеките, по които минаваха; храната и водата, които постоянно търсеха в руините наоколо; за правото кой пръв да претърси една или друга сграда.
– Мразя те! – каза през зъби веднъж Мартин
– Проклинам деня, в който те срещнах- не му остана длъжен Филип.
Сякаш и у двамата се беше събудил онзи инстинкт на омразата и вечен стремеж към война, който беше погубил самото човечество, а сега беше на път да стори същото с неговите последни представители.
Всичко това измъчваше Филип. Дупката, в която потъваше душата му, ставаше все по-дълбока с всеки изминал ден. Все по-често той обмисляше своето “окончателно решение”.
Все повече осъзнаваше, че губи най-важното – желанието си да се буди сутрин. Усещаше живота си като жалко съществуване, лишено от смисъл и изпразнено от съдържание. Не знаеше какво да прави със своето “днес”. Не очакваше вече своето “утре”.
