СЪНЯТ (първа глава)

Нещото се случи толкова бързо и изненадващо, че Филип така и не разбра. Когато се опомни, му трябваха няколко минути, за да свикнат очите му с тъмнината наоколо. Видя се затрупан от собствената си библиотека. Подредената му като аптека стая сега приличаше на сметище за строителни отпадъци. Мебелите бяха обгорели и разхвърляни наоколо в безпорядък и прах. Миришеше странно. „Боже Господи, трябва да почистя тук“ – това бе първата мисъл, която мина през главата му. Спомените бавно се завръщаха. Беше вкъщи пред компютъра, когато някой сподели линк с извънреден репортаж на БНТ, в който се говореше за „повишаване на международното напрежение и реална опасност от въоръжен сблъсък“. По-късно, когато остана завинаги сам, той дори си спомняше последния си пост във Фейсбук: Филип – се чувства развеселен „Хайде пак конспирации! Аман с тая война!“. С много усилия той все пак успя да се измъкне от капана на срутването. Изпълзя навън. Залитайки, се улови за парапета във външната част на блока и го последва до мястото, в което стълбището беше пропаднало и една голяма дупка сливаше първите два етажа. Той се провря през нея и за пръв път видя тъжната гледка, с която му предстоеше да свиква. От пазарджишкия квартал „Младост“, в който беше роден и израстнал, не беше останало почти нищо. Всички блокове бяха съборени почти до основи. Детската площадка представляваше един огромен кратер, който стигаше чак до кварталния стадион и бавно се пълнеше с вода от някъде. Виждаха се стаи от различни апартаменти – сякаш някой беше разрязал с нож блока на половина. Разпръсната навсякъде покъщнина, един бойлер, изхвърчал кой знае от къде, се беше забил до половина в земята. Прекалено уплашен и шокиран, Филип успя единствено да седне, след което усети как сълзите бавно се стичат по лицето му. Плачеше за пръв път, откакто беше дете. Колко щастлив беше тогава той без да го осъзнава. Колко безгрижно детство беше имал тук. Защо оценяваме нещо едва, когато го загубим? Няма ли как да стиснем силно в ръцете си това, което ни прави щастливи, да го разтърсим и да му кажем: „Благодаря ти, че си с мен тук и сега! Благодаря ти, че си част от живота ми! Каквото и да става, ще направя всичко възможно, за да те задържа по-дълго при себе си?“. И ако е невъзможно да направим това с детството си, то можем да направим това с тези, които обичаме, като не ги приемаме за даденост. За съжаление, вече беше прекалено късно за това. В следващите дни Филип осъзна, че е загубил всички. Не само родителите си, които бяха отишли на театър, но и приятелите си, познатите, съседите, хората, които го мразеха и тези, които той ненавиждаше, всички… Беше останал напълно сам. Подтикнат от инстинкта си за самосъхранение, успя да си пригоди нещо като убежище в руините на блока. Обикаляше наоколо разрушените апартаменти на своите доскорошни съседи и успя да се запаси с пакетирани храни, минерална вода и консерви от тях и от склада на кварталните магазини. Времето изведнъж стана нещо много абстрактно за Филип, с което той вече не беше длъжен да се съобразява. Дните се сливаха в седмици, а седмиците в месеци. Най-трудно му беше да свикне със самотата, на която беше осъден. За да се разсее, започна често да се разхожда до все по-отдалечени точки на града-призрак. Посети разрушения театър, където бяха загинали родителите му. Видя как от Тортата бяха останали две малки „парчета“. Спомни си как бе тичал върху нея като дете, бягайки от майка си, която го гонеше да провери дали е изпотен. Наоколо тогава беше пълно с хора, насядали по пейките на сянка или забързани в своето ежедневие. Чуваше се шумът от водата в шадравана, която разпръскваше наоколо свежест и настроение. Но днес всичко това се беше превърнало в тишина. Тишина в ушите му, тишина в душата му. Минаваше често край останките от старото си училище. Разхождаше се по някогашните му коридори. Влизаше в любимия си 306-ти кабинет по история. От там успя да измъкне едно българско знаме, което взе със себе си. Въпреки всичко той беше българин, а България беше жива в сърцето му. Докато веднъж минаваше през бившата сграда на ОББ, си спомни за думите на баща си „Парите не са най-важното на света, момче! Живее се с хора!“. Да, наистина, живее се с хора. Колко прав е бил тогава баща му. Сега Филип проумяваше това с още по-голяма болка. Усещаше как волята му да продължи напред бавно го напуска, а самият му живот вече му се струваше нещо безполезно и ненужно. Усещаше го като една агония, от която трябваше да намери сили да се отърве.