СЪНЯТ (вместо увод)

Един и същ сън измъчваше Филип от няколко месеца – толкова бяха изминали от деня, в който всичко отиде по дяволите. Човечеството така и не успя да превъзмогне естествения си стремеж към самоунищожение. Колко глупави бяха хората тогава, когато все още можеха да си го позволят, когато все още ги имаше. Тази ядрена война, която години наред беше плашило в ръцете на разни политици и техните режими, най-после се случи. Заплахата, която обедини поколения хипита, роди Уудсток и свободната любов, стана причина за изпушването на толкова много трева и вдъхнови създаването на толкова велики песни, филми и стихове, най-после стана реалност. Тази война… тя се оказа последната.

Няколко дълги месеца. Все още беше прекалено рано да някой да проумее какво всъщност се случи, но беше и прекалено късно, за да се поправи каквото и да било.

Никой така и не разбра къде първо натиснаха копчето – във Вашингтон, Москва или Пхенян. После за миг стана тихо, след което дойде и големият взрив. По-голямата част от планетата се превърна в пепелище. Сградите, където ги имаше все още, бяха изтъбушени и срутени.

Асфалтът от някогашните пътища и магистрали се беше разтекъл от огромната температура, подобно на разтопено масло върху препечена филия хляб. А няколко седмици след взрива отново стегна в странни, безформени и криволиечещи образувания.

Колите се подмятаха наоколо, преобърнати на различни страни, с изпотрошени стъкла и деформирани брони. Нямаше и помен от дървета и храсти.

Слънцето също сякаш изчезна. Превърна се в жълтеникава мъглявина, която нито грееше, нито светеше. Просто стоеше ниско в полумрака, като част от него.

На фона на всичко това снимките и филмите за Хирошима и Нагасаки изглеждаха като детски комикс, а Чернобил – като приказка за “лека нощ”.

Апокалипсисът беше вече тук. Но къде бяха хората?

От някогашните държави и техните граници нямаше и следа. Всичко приличаше на една безкрайна призрачна равнина. И ако в този момент имаше някой, който отново да твърди, че земята е плоска, със сигурност щяха да му повярват.

Същото беше останало и от малкия български град Пазарджик. Всичко беше пусто и тихо. Само вятърът скиташе по някогашните квартали и улици или по-точно – това, което бе останало от тях. Играеше си с разни отпадъци, откършени клони и празни пластмасови шишета. Въртеше ги във въздуха, докато му омръзне и бързаше да избяга.

Веднъж, паднала на земята, първата страница на един стар брой на в. “24 часа”, намери покой. Виждаше се заглавието на челната статия – “Никога няма да го допуснем”. Това беше едно интервю с генералния секретар на на ООН, в което той категорично заявяваше “Ние ще запазим световния мир и сигурност на всяка цена! Никога няма да приемем войната като средство за решение! Никога няма да го допуснем!”.

Филип бавно се извъртя на другата страна и продължи да сънува. Нощта все още беше млада. Щяха да се случат толкова много неща.