“Неграмотното момиче, което можеше да смята” (Юнас Юнасон)

Когато за пръв път смятащите себе си за “нормални” хора се докоснат до книга на Юнас Юнасон, почти винаги реакциите са едни и същи – “Боже, какви глупости!”, “Това се казват измислици”, “По-абсурдна история не бях чел” и др. такива. Причината за това, според мен, се крие в особеностите на скандинавското чувство за хумор, оцветени допълнително отстрани с личния маркер на автора. Така се ражда един нов свят, в който Юнасон развива своите герои – повечето от които – реално съществуващи лица от световната политика. Ако имаш търпение, нещата бързо се изясняват. Както в първата си книга – “Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”, така и в “Неграмотното момиче, което можеше да смята”, Юнасон откровено провокира четящите братя и сестри към размисъл върху “фундаментални” за съвременното общество въпроси: расовата дискриминация, световната конспирация, надлъгването между световните суперсили, което някои наричат “дипломация”. Докосва и проблеми на шведското общество. Отново търси и намира място за обикновените хора в цялата тази симфония от абсурдни ситуации, като този път използва младата южноафриканка Номбеко, близнаците Холгер 1 и Холгер 2, Селестин и т.н. Без да усетим как, те вече се оказват замесени в поредното сюрреалистично приключение заедно с шведския крал Карл XVI Густав, китайският лидер Ху Дзинтау, двама агенти на Мосад и…една ядрена бомба. Докато се чудех какво е посланието на Юнасон, разбрах че проблемът всъщност е “в моя телевизор”, защото осъзнах, че ми е трудно да избягам от предразсъдъците си, които с години грижливо съм отглеждал. Те често са ми били от помощ, но ако искаш да “прозреш” Юнасон, трябва да забравиш за тях, поне докато четеш книгите му. Веднъж осъзнал това, запoчвайки поредната глава от книгата, често казвах на жена си, че обичам Юнасон да ме “лъже”, но само както той си знае – по неговия неподправен и уникален начин. А и никъде в романа не пише “Създаден по действителен случай”. “Ако Бог все пак съществува, то той със сигурност има чувство за хумор” пише сякаш в своя защита авторът в последните страници на книгата. Именно в това, за мен, е огромната сила на Юнасон като разказвач – да представя реални истории по абсурден начин, шегувайки се със статуквото или поне с тези, които се опитват да ни го натрапят и да ни казват какво да мислим.