БАЛЕТ
Лъчите на нахалното юнско слънце упорито се опитваха да преминат през моята импровизирана отбранителна линия – прането на жена ми, което съхнеше мъченически на терасата. Няколко тениски, чаршафи и гащи, излезли току-що от пералнята и ухаещи на прах за пране, ми осигуряваха прохладна защита, жертвайки себе си. Последната преграда пред африканските температури навън се състоеше от две пердетата. Долепени едно зад друго, те приличаха на двама интербригадисти от Гражданската война в Испания. Оставаше само едно от тях да извика „No pasaran!“.
Жегата беше навсякъде около мен, като лепкава натрапчива мисъл за стари дългове или срамежливи страхове.
Опитах се да чета, но буквите сякаш се удряха в стъклото на киндъла ми и се връщаха обратно, подобно на лоши спомени.
Пробвах да се разсея с фейсбук, но вместо това получих поредната порция споделени мъдри мисли, написани неграмотно, от страници с глупави имена. Дойдоха ми в повече и до болка познатите снимки на лавандулови полета и абитуриентки в народни носии с черна лимузина на заден план. Боже, колко предвими и безидейни са понякога хората! Свити в удобна поза, оцеляващи ден след ден в калъфа на своята тиха посредственост. Колко отчайващи могат да бъдат интелектуална импотентност и кича понякога!
Една мързелива муха се опита да ме предизвика да играем на гоненица, но почти веднага се отказа, осъзнавайки цялата абсурдност на ситуацията.
Най-после чух звънеца и изтичах да посрещна жена ми. Обичам да го правя. Това са онези мигове в края на уморения ден, които винаги си крада с огромно удоволствие. Миг безвремие. Миг очакване. Миг трепет. Миг обич. Миг нежност – просто ей така, на входната врата.
Валечкa влезе усмихната и извади две покани, като радостно ме информира: „Тази вечер сме на балет в Античния театър! Ще гледаме „Жизел“.“
„Дааа – помислих си аз – балет…Мъже в чорапогащници, които подскачат безпричинно по някаква сцена и от време на време си подхвърлят един на друг анорексични момичета, гледащи странно и ходещи на палци. Що за изкуство, по дяволите?!“.
Нямаше как обаче, вечерта вече беше определена тематично. А и мачове от Световното първенство по футбол щеше да има чак след два дни. Какво ли щеше да стане с Англия? Най-вероятно отново щяха да се провалят.
Не зная как се е чувствал Иисус по пътя към Голгота, но аз си мислех за него, докато вървяхме от вкъщи към Античния театър. И кой знае защо уличките на Стария град ми се струваха още по-стръмни и тесни. Пристигнахме почти първи. На вратата ни посрещна здраво момче с къса коса, оскубани вежди и избеляла черна тениска с надпис „ОХРАНА“. Хората започнаха да идват и постепенно, зад нас, се образува опашка. Това ме върна в началото на 90-те години на миналия век, когато опашките за хляб, хранителни продукти и какво ли още не бяха неразделна част от живота ни. Мисля, че те заместваха много успешно днешните социални мрежи. Всъщност, сега ми идва на ум, че би било добре, специално за българските условия, Фейсбук да добавят нов бутон – „МРАЗЯ“ или поне „ЗАВИЖДАМ“. Едва ли има друг народ, който да мрази и да си завижда повече на квадратен метър от нас ганьовците.
„От друга страна – помислих си аз – къде другаде, ако не в Пловдив, в XXI в. ще се образуват опашки за балет?! В какъв град живеем само!!“.
Момчето с мускулите и оскубаните вежди размени няколко думи по радиостанцията, която държеше в епилираната си ръка, след което отвори вратите и ние влязохме.
Местата ни бяха чудесни, а видимостта перфектна. Много скоро обаче пред нас се настаниха група гръцки студенти, които говореха високо на своя странен език и се смееха сякаш го правеха за последно. Не бях чувал някой така жестоко да тормози вербално буквичката Ц. Горката! Беше подложена на истински изтезания, а момчетата и момичетата просто си обсъждаха нещо на глас. Какво да се прави – разни хора, разни езици!
Много скоро, след гръцките възпитаници на Пловдивския университет, се появи второ изпитание, което реши всичко – комарите. Тези безстрашни камикадзета, които Марица щедро ни изпращаше на рояци, подлудиха всички нас, които бяхме пропуснали да вземем мерки предварително.
Едва дочакахме края на първо действие и с жена ми хукнахме обратно към вкъщи, чешейки се в синхрон.
– Е, какво? Хареса ли ти „Жизел“? – попитах аз без да се старая да прикривам иронията в гласа си.
– Не беше това, което очаквах, а и тези ужасни комари… – отговори тя.
Доволен се готвех да сложа епилог на тази балетна вечер с онзи стар виц за гъркинята, която отишла на шивач и започнала да му обяснява как да й зашие копчетата – „копце, копце, цакай малко“, когато Валечка продължи:
– Даваш ли си сметка обаче, че там, откъдето сега излязохме, са правили изкуство още преди стотиции години? Продължават да го правят и днес.
Изневиделица ме връхлетя онова странно чувство за непреходност. Почесах се няколко пъти. Млъкнах поразен и замислен продължих пътя ни към вкъщи, а после дълго не успях да заспя.