ЛОДКА ОТ БОРОВИ КОРИ

Помниш ли онези дни, в които рисувахме слънцето само с жълт молив – някъде в горния ляв или десен ъгъл на белия лист? Че къде другаде, ако не там, е мястото на едно детско слънце?! Как улавяхме лъчите му с ръце. Въртяхме се заедно в кръг, смеехме се и не спирахме да бъдем щастливи, защото просто не знаехме,че е възможно. Лъжата, страха и лицемерието стояха наблизо и завистливо ни зяпаха, но ние все още не ги познавахме.
Скачахме с боси крака в локвите след поредния летен дъжд, оставил след себе си мирис на изкъпан асфалт и уморена градска тревожност.
Вярвахме, че можем да изпием цялата вода от чешмата, докато студените й струи не намокряха фланелките ни с надпис “Ну, погоди” и ключовете за вкъщи, които носехме на връзка под тях, а ние оставахме без дъх, загледани високо в синята безпределност над нас.
Не знаехме какво означава “вчера”, защото ни се струваше, че живеем в едно непрестанно “сега”, а “утре”-то беше непонятно, като задача с думи от учебника по математика и странно, като картина на Салвадор Дали.
Помниш ли лодката, издялана от борови кори, лодката на нашето детство, която отдавна отплава в морето от разочарования? Гледам често след нея все още, но отдавна спрях да я чакам, защото в света на възрастните надеждите имат срок на годност.