Блог

ФИЛИП

Беше събота. Един от онези дни в началото на септември, когато лятото сякаш бавно проумява, че скоро трябва да стяга куфарите си, пълни със сини спомени, следи от морски пясък и мидени черупки. А после, като обидено дете, започва да върти номера на хората. Слънцето става все по-срамежливо и внимателно. Морето забравя за своите обещания. А думата “чадър” променя сезонно смисъла си. Дърветата принасят свидни първи жертви в името на есента – пожълтели листа, които падат уморени по улиците на шумния град.

На всичкото отгоре миришеше и на печени чушки, а замирише ли веднъж на печени чушки – спукана му е работата на българското лято.

Разхождахме се с жена ми по Главната, когато изведнъж задуха силен вятър, а сивите облаци се появиха изневиделица като пожарникари. Канеше се да завали.

Тръгнахме към вкъщи, но списъкът с покупки в джоба ми упорито твърдеше, че трябва да се отбием в Четвъртък пазара. Странно нещо са пазарите – малки организми със свой собствен пулс в голямото тяло на града. Имат си свои закони и правила, своя неповторима атмосфера, своя хармония.

Не ми се искаше да се гмурна в това море от търсене и предлагане, където, кой знае как, всички дини са от Любимец, а всички картофи – от Смолян. Седнах на една пейка, за да изчакам жена ми.

Тогава се появи той – слаб, но енергичен мургав мъж, видимо попрехвълил 50-те. Гледайки го, си мислех как хората остаряват по различен начин. При някои старостта идва бавно и нежно, като любовна песен. Други обаче нямат този късмет и годините бързо и безпощадно оставят следите си върху тях. Човекът явно не беше от късметлиите. Брадясалото му лице беше набраздено от бръчки. Около плешивото му теме все още се забелязваше малко побеляла коса. Докато си мърмореше нещо под носа, забелязах три или четири жълти зъба, които бяха самотни господари на цялата му уста. Имаше топли и добри очи, които бяха започнали да помътняват. Беше облечен в избеляла тениска, дълъг платнен панталон с ръб и стари маратонки. В здравите си жилести ръце стискаше три празни пластмасови кутии от маслини. Бях го виждал и друг път да помага на търговците от различните сергии. Изхвърляше стари плодове и зеленчуци. Носеше чували. Метеше.

Докато миеше кутиите под чешмата, погледът му се спря върху мен. Усмихна ми се и аз реших да го заговоря:

– Как се казваш? – попитах

– Филип – отговори той и добави – Циганин съм ама не съм лош човек.

– Няма значение, че си циганин. – отвърнах аз и на свой ред добавих – Ние всички първо сме хора.

Филип не каза нищо. Спря чешмата и седна до мен. После ми разказа живота си набързо. Кой знае защо, след като свърши, го попитах:

– Щастлив ли си?

А той отговори:

– Да! Днеска съм изкарал 70 стотинки. Нека има и за другите.

– И все пак – настоях аз – какво искаш?

– Здрави да са всички, а за мен – каквото остане.

Усетих как се надига на пръсти, за да надмогне срама и неудобство си и продължи без да ме гледа:

– Ще ми дадеш ли 30 стотинки, да ми стане цяло левче.

Нещо ме преряза като с нож. Извадих една монета от 1 лв и му я дадох. Той започна да ме благославя. В този момент дойде жена ми. Беше купила боровинки. Веднага отвори пластмасовата кутия и му я подаде. Филип си взе няколко плодчета. Грубата му ръка стана лилава от сока на боровинките. Понечи да й целуне ръцете в знак на благодарност, но тя го спря.

– Не трябва! – каза Валечка – Не е редно! Недей!

Сбогувахме се с Филип и мълчаливо поехме към вкъщи.

Вятърът отново разхлади този странен късен следобед. Един човек излезе, носейки кашон с домати, и се насочи към спрелия наблизо стар фолксваген пасат. Пазарът се готвеше да затваря.

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *