Петък. Почти 14.05 ч. На спирката на болницата в Пазарджик чакаме автобуса за Пловдив. Краят на дългата седмица вече е тук и всички сякаш се опитваме да го задържим по-дълго при себе си – като парче скъп шоколад, което бавно се топи в уста. Чакаме голям и удобен рейс, но вместо това пристига стар микробус, а за капак шофьорът кара като Стиви Уондър. Гледайки го, спонтанно се питам как това „нещо“ ще успее да побере всички желаещи да пътуват, ако има такива на всяка спирка. Изглежда доста сложно, но както казваше един старшина в казармата: „Лесно нема никъде!“. Микробусът отваря врати, опитвайки се да поеме всички ни подобно на питон,…