Ранното ставане е като преднината, която имаме пред другите във вечното състезание с тях, а понякога и със самите себе си. Това са онези няколко крачки, с помощта на които откриваме разни истини за света преди останалите. Така се случва понякога, дори без да го искаме. Онези няколко вдишвания, с които живеем и остаряваме по-бързо. Изпращаме уморената нощ там, откъдето е дошла, за да си отдъхне. Посрещаме нетърпеливия нов ден. Той се показва плахо – онзи малък силует в началото на улицата. А после нарамва на гръб огромната си раница с очакванията, надеждите и страховете на хората и се втурва сред тях, за да ги убеждава, тревожи и подсеща. Сигурно…

Трябва да призная, че винаги съм посягал към Презвитер Козма само тогава, когато ми се е налагало, и само толкова, колкото ми е било необходимо. И в университета, и в училище. Винаги съм го приемал преди всичко като най-надеждния исторически извор за богомилите и богомилството. По тази причина реших да провокирам сам себе и да направя още един прочит на неговата „Беседа“. Този път я прочетох цялата, опитвайки се да уловя някакви черти от характера на автора, които прозират зад думите му. Исках да го видя по човешки. Опитах се да се надигна на пръсти и да оставя настрани чисто теологичната страна на нещата, ако изобщо е възможно и приемливо…

Късната неделна утрин щедро обсипваше малкия град със слънчева светлина – като грижовна майка, която старателно къпе детето си. Тихото провинциално безвремие беше навсякъде по улиците на Асеновград. Пред поредния магазин за булчински рокли намръщена продавачка замислено пушеше, пресмятайки вероятно колко много време има още до 14,30 ч. и края на работния й ден, както пишеше на табелата на вратата. На отсрещния тротоар две мили възрастни дами с шарени забрадки продаваха зелки, красиво подредени на пирамида, и ситен арпаджик в мрежи. Някак между другото те обсъждаха на висок глас и цената на лекарствата за високо кръвно, както и възможността за евентуални коледни добавки към пенсиите. Да, такива са повечето дни…

Често са ме питали „Коя е Вашата любима историческа личност?“. Обикновено отказвам да отговоря, защото не ми се струва особено удачно за нас историците да изразяваме пристрастия. И все пак, ние всички сме преди всичко хора. От позицията си на обикновен човек споделям особените си симпатии към Захари Стоянов (1850 – 1889). Може би една от причините за това се крие в детството ми и спомена за невероятната игра на българския актьор Стоян Стоев (1941 – 2000). Справка: българския сериен филм „Записки по българските въстания“ (1976 – 1980 г.). Този човек просто се сля с образа на бай Захари, извиси го и го обезсмърти. Дано е светло на душата му там,…