Блог

ГРАДЪТ НА МЕЧТИТЕ

Събудих се със свещеното желание да започна всичко отначало. Моментът беше съвсем подходящ – ранната сутрин на поредния понеделник. Чувството е странно. Все едно, че започваш мисия на някоя компютърна игра – предполагаш, че знаеш какво следва, какво трябва да свършиш, от къде да минеш, но си имаш едно наум. Нещо непредвидено може като нищо да те обърка и да видиш надписа “Game over” на монитора. И докато в играта започваш всичко отново с един клик върху “Play again”, в живота нещата стоят по друг начин или може би висят по друг начин. Вече не съм сигурен. Хубаво би било да имаме под ръка един такъв бутон “Играй отново!”. Толкова много чакане щяхме да спестим, толкова много ранени надежди. Но и тогава, може би, някои биха го използвали прекалено често в сравнение с други, страхуващи се да го натиснат. Ей, няма справедливост и това си е!
Едно странно понеделнишко дежавю.
Включих компютъра за сутрешния си джогинг из нюзфийда на фейсбук – “най-големият клюкарник”. Странно! Ако е така, какво тогава правят в него тези изтънчени и високо морални хора с възвишени ценности, които го наричат по този начин!? Но това е друга тема.
Загледах се в един откъс от българския игрален филм “Хан Аспарух”. В него невероятният Стойко Пеев съобщаваше на българите, че тук ще бъде тяхната нова родина, призовавайки идните поколения да я обичат и пазят.
Отпих от кафето си и си спомних как преди няколко дни ме попитаха дали съм “русофил” или “русофоб”.
– Нито едното, нито другото – отговорих аз
– Е как така? – зададе ми помощен въпрос съответната личност
– Ами така! – отговорих – Опитвам се да бъда българофил. Опитвам се да мисля на по-високо ниво – с какво и как един обикновен даскал, като мен, може да е полезен на България. Опитвам се, но е адски трудно.
Моят отговор явно не се харесва на този отявлен “филофоб” (измислена преди минути от мен дума, събирателен образ на всички онези, които все искат да ни разделят). Той бързо прибра въпросите си и негласно ме постави в графата “Не става”.
Точно преди да изляза от вкъщи и да си вземем “довиждане” с жена ми по нашия си начин, от телевизията ме замериха с една реклама на някакво спортно шоу. Млада усмихната дама питаше “Кой е градът на мечтите?”. Отговорът: Карнобат. “Карнобат ли?” – попита учудено тя – “Защо?”. “Защото – отговори един от участниците – всички в него мечтаят да го напуснат!”. После започна прогнозата за времето и поех към новата седмица. Всички ли живеем в своя призрачен “град на мечтите”? Ако мислим по този начин, тогава какво е България – “страна мечтите”? Можем ли нещо да променим или ни остава само да “мечтаем”? Въпроси, толкова много въпроси.
Минути по-късно, в автобус N 16, сънената кондукторка броеше продадените билети, застанала до шофьора. С една ръка той държеше волана, а с другата чоплеше слънчоглед и чакаше светофара да светне “зелено”. “Абе, аз да бях по-млад, отдавна да съм заминал за София!” – чух го да казва.
“Още един мечтател!” – поклатих глава аз и погледнах навън през прозореца. Новият ден бавно се спускаше над гордите чинари по бул. “Руски”, които го очакваха с достойнство и нетърпение.

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *