„ЗА УЧЕНИЕ СЪМ ДОШЪЛ…“
Често са ме питали „Коя е Вашата любима историческа личност?“. Обикновено отказвам да отговоря, защото не ми се струва особено удачно за нас историците да изразяваме пристрастия. И все пак, ние всички сме преди всичко хора. От позицията си на обикновен човек споделям особените си симпатии към Захари Стоянов (1850 – 1889). Може би една от причините за това се крие в детството ми и спомена за невероятната игра на българския актьор Стоян Стоев (1941 – 2000). Справка: българския сериен филм „Записки по българските въстания“ (1976 – 1980 г.). Този човек просто се сля с образа на бай Захари, извиси го и го обезсмърти. Дано е светло на душата му там, където всички един ден ще отидем!
По-късно прочетох и самата книга, което беше поредната „тухла в стената“. Винаги ще се възхищавам на онзи искрен свещен стремеж на овчаря Джендо към знанието и самообразованието. („За учение съм дошъл! Не да ям ляб!“). Онази негова неподправена упоритост, постоянство и енергия, които винаги е носил със себе си по дългия път от родното си котленско село Медвен до Народното събрание на свободна и обединена България, на която посвети живота си.
Ето защо бях особено горд и щастлив, когато преди дни разбрах, че в родния ми град – Пазарджик – вече има негов паметник, издигнат изцяло със средства на частни дарители! Автор на композицията е скулпторът Жорж Трак.
Респект и към Община Пазарджик за това, че за пореден път подкрепят богоугодно дело като това!
България ще има…въпреки всичко!