ПЪРВАТА ЗА ДЕНЯ

Ранното ставане е като преднината, която имаме пред другите във вечното състезание с тях, а понякога и със самите себе си. Това са онези няколко крачки, с помощта на които откриваме разни истини за света преди останалите. Така се случва понякога, дори без да го искаме. Онези няколко вдишвания, с които живеем и остаряваме по-бързо. Изпращаме уморената нощ там, откъдето е дошла, за да си отдъхне. Посрещаме нетърпеливия нов ден. Той се показва плахо – онзи малък силует в началото на улицата. А после нарамва на гръб огромната си раница с очакванията, надеждите и страховете на хората и се втурва сред тях, за да ги убеждава, тревожи и подсеща. Сигурно е ужасно трудно и отговорно да бъдеш Нов ден! Някой винаги ще е недоволен от теб. Друг ще те ругае заради лошия си късмет. Трети ще те приема за даденост без да те цени, мислейки си глупаво, че си поредният, че „утре“-то му е гарантирано, че него винаги ще го има. Дали?
Половината от мен отказваше да се събуди. Не помогнаха нито двете силни кафета, нито молбите на горкото ми чувство за време.
Вървях към спирката, а осветените улици бяха толкова тихи, че можех да чуя как ранобудния майстор от близката баничарница реди пластмасовите шишета с боза и айрян в хладилната витрина. Един истински сутрешен ритуал на този жрец в храма на баниците и тутманиците. Нещо като подготовка за нашествието на хората, търсещи храна, което се очакваше малко по-късно. Странно е как всяка сутрин това Велико преселение на гладните се повтаря.
Самотната улична лампа стоически даваше последните минути от своето нощно дежурство, готова сякаш да рапортува пред кафемашината срещу нея: „Без произшествия!“.
Сутрешната исихия наруши познат шум. Някъде в улиците зад гърба ми беше камионът, който всяка сутрин прибираше боклука от казаните под веселите подвиквания на хората в него. Като че ли някаква рок банда бе тръгнала на дълго турне, за да представя новия си албум. Мисля, че хората, които вършат тази работа, са сред най-позитивните и шегуващи се.
Студът небрежно ми показа визитната си картичка и аз ускорих крачки към спирката. Само няколко мига по-късно автобус №12 вече бе отворил любезно вратите си пред мен като примамливо предложение за онлайн пазаруване. Какви си говоря, по дяволите?! Нали Черният петък мина вече?! Ей, в какво време живеем, ей! Черен петък! А ние едно време – Черен Петър! Остарявам, ей! Остарявам и това си е!
Настаних се удобно в полупразния автобус и зачаках онзи сакрален момент, в който идва намръщената кондукторка. Аз й давам парите си, а тя, без да продума, къса един малък билет, пъха го грубо в ръката ми и с поглед ми казва „Разкарай ми се от очите! Смяната ми свършва чак в три следобед?“.
Каква беше изненадата ми, когато средна на ръст жена на почтена възраст ме приближи. Ако не беше сивото й елече, на което пишеше КОНДУКТОР, можех да се закълна, че съм я виждал в някой от романтичните филми по сценарии на Розамунде Пюлхер, които понякога гледаме с жена ми по „Диема фемили“ през уикендите.
Дамата ми се усмихна дружелюбно и каза:
– Добро утро!
Подадох й двата си метални лева, а тя с ловко движение откъсна един билет и ми го подаде. Направи го с лекота, грация и финес. Дори си помислих, че е карала някакви специални курсове за това и е получила поне категория C.
– Момент! – каза жената, бръкна в черното платнено портмоне на кръста си, подаде ми левче и ми се усмихна широко.
– Ето рестото! А заедно с него Ви подарявам и една усмивка – първата ми за деня!
Изненадата ми беше толкова голяма, че успях само да смотолевя нещо, което и аз самия не разбрах. Има такива моменти. В тях разбирам всички ренесансови хуманисти. Това са мигове, в които Вярата ти в хората, която досега се е криела засрамена някъде, изведнъж изскача пред теб, плези ти се и ти подвиква:
– Видя ли, глупако? Тук съм! Тук съм все още! И ти си тук, и другите! Спри да ги обвиняваш! Не е трудно! Зная го от опит!
Слязох зашеметен на автогара „Юг“. Купих си билет и зачаках. Автобусът за Пазарджик скоро паркира, а аз тръгнах към него. Решен да предам нататък усмивката Доброто, които получих преди малко от кондукторката, подадох билета си на шофьора, поздравих го и му се усмихнах. Той ме погледна кисело и промърмори:
– Хайде качвай се по-бързо, че закъснявам!
После затвори вратите след мен, отпи от картонената чаша кафе пред себе си и потеглихме.