КОЛЕДНИЯТ ДУХ

Странно нещо е коледният дух. Той е онова голямо невидимо одеяло, с което всички се намятаме по това време на годината. Сякаш някаква тайнствена ръка го хвърля изневиделица отнякъде, а две седмици по-късно си го прибира обратно. Преди това обаче старателно го изтупва, за да го почисти от очакванията и разочарованията на хората и да го приготви за следващата година.

Но докато одеялото е върху нас, докато го усещаме, търсим начин да сгреем душите си и ръцете си, поизмръзнали от дългото стискане на надеждите и страховете ни. Правим поредния си опит да повярваме в Доброто, колкото и трудно и старомодно да ни се струва. Оглеждаме се за оправдание, зад което да скрием любимите си грешки, които сме допускали и продължаваме да го правим. Изсипваме накуп толкова много мили думи и пожелания, които може би е трябвало да кажем много по-рано, много по-навреме. Преди много от тях да са се превърнали в писма без адрес и марка с изтекъл срок на годност.

Мисля, че всичко това, заедно със снега, мириса на портокали и “Сам вкъщи”, са нещата, които правят коледния дух една истинска Бяла магия.

Няма по-подходящо място, където да се докоснеш до това Вълшебство, от българското училище. Горкото! То има толкова вменени му несвойствени функции и образователно – възпитателни отговорности, че спокойно би могло да поеме и тази. И би го направило с чувството на свещен дълг към децата.

Къде другаде, ако не там, по това време на годината, спонтанно и изведнъж във всеки клас се появяват по няколко джуджета на Дядо Коледа с червени шапки с бели пискюли? Къде другаде, ако не в клас, можеш да видиш голямото очакване на празника – в очите на децата, в усмивките им, в ръцете им, изцапани с брокат от стискане на някоя малка играчка за елха?

Трябваше да пазарувам и да платя някои сметки, затова се отправих към “БИЛА” в свободния си час. Досадно е това упражнение, което всеки прави дванадесет пъти в годината. Сега разбирам колко практични са били древните римляни, разполагайки със специален месец в календара си, предназначен за плащане на задълженията. Струва ми се много по-удобно.

По краткия път от училището до магазина бях изпреварен от няколко от споменатите вече коледни джуджета от пети и шести клас, които разпалено коментираха качеството на баничките със сирене от топлата витрина. Обсъждаха финансовото си състояние към настоящия момент и се чудеха дали да си купят айрян или боза. Все важни философски въпроси, които, както всички знаем, нямат точен отговор. Не и когато си на 12 години. После някак изведнъж всички порастваме и пренастройваме своя вътрешен радар за ценности и приоритети.

На касата скоро се образува голяма и странна опашка от малчуганите с червени коледни шапки и няколко пенсионери. “Да – помислих си аз, усмихвайки се, – младостта среща опита”.

Пред мен, с достойнство, чакаше своя ред възрастен господин с побеляла коса, прилежно сресана назад. Кафявото му яке беше поизмачкано, а малките му живи очи наблюдаваха с интерес децата. Посивелите му добре гледани мустаци подсказваха, че въпреки почтената си възраст, е човек, който продължава  да държи на външността си. Ухаеше на одеколон, което веднага събуди заспалото ми чувство за носталгия по продуктите на “Ален мак”.

Забелязах, че стиска в ръка две консерви с котешка храна, които се колебаеше да постави на лентата.

Обърна се назад към мен, усмихна се и каза:

– Бъдещето на България – сочейки с очи децата на опашката пред нас.

– Да – отговорих аз уважително – нашите деца, нашите надежди.

Реших, че краткия ни патриотичен разговор със стареца е приключил и се заслушах монотонното писукане, което издаваше касата при всяка, маркирана от касиерката стока. “Ето – помислих си – това е шумът на парите! Най-после разбрах какво се крие зад този култов израз!”

Възрастният човек внезапно се обърна отново и ми каза:

– Вие сигурно бързате! Минете пред мен!

– Благодаря Ви! – отговорих – Ще се възползвам! Благодаря Ви още веднъж!

– Моля Ви се – няма защо! Ние пенсионерите сме така! За никъде не бързаме! А и никой не ме чака вкъщи!

Погледнах го без въпрос в очите си, за да не бъда нахален и да не го обидя, но той продължи:

– Жена ми почина преди години. Дъщерята живее в Лондон. Добре, че е Мая – една улична котка. Идва ми на гости понякога. Ей, много умни животни са! Знае, че щом взема пенсията й купувам от нейната храна и винаги идва. С нея ще караме Коледа!

Усетих, че някой сякаш ме хвана за гърлото и бавно и мъчително започна да ме стиска, а очите ми се напълниха със сълзи.

– Благодаря Ви отново! – успях само да промълвя аз.

Платих сметката и бързо излязох. Пред мен едно мръсно такси качваше трима пътници с големи жълти чанти, пълни догоре. Вдигнах ципа на якето си и поех обратно към училище.