Блог,  Личности

ВМЕСТО „СБОГОМ“

По всичко изглеждаше, че е дин онези дни, в които имаш чувството, че зимата сякаш е спряла за миг ледения си дъх, уморена от своето любимо занимание – да плаши и радва хората. А те, сякаш инстинктивно, бързат да избършат с ръкав изпотеното стъкло на своето отчуждение и търсят с поглед надеждата.
Дори вятърът, който си играеше с едно измачкано джобно календарче от 2013 г., ми се стори топъл и дружелюбен. Чувствах се като добре заредена батерия на Нокия 3310. Дори си припявах на ум „Родени за рок“ на „Конкурент“. Някъде изпод купчината съмнения и страхове беше успял да изпълзи моят Оптимизъм и ми се усмихваше с обещание. Боже Господи! Аз и моята Вяра в изначалното Добро! Колко ли смешни изглеждаме отстрани?! Понякога усещам двама ни като циганин и неговата маймунка. Той се грижи за нея. Храни я. Бди над здравето й. Държи я близо до себе си и и я показва на другите. Опитва се да ги накара да я харесат и да повярват в нея, въпреки подигравките и грозните шеги по техен адрес.
В този момент чух телефона си да звъни. Беше жена ми. Винаги щом я чуя имам чувството, че влиза свеж въздух в стая, пълна с множество потни хора.
Извадих телефона с премръзнала ръка и натиснах зелената слушалка. Краткото й мълчание обаче ми каза всичко. Баба беше починала. Да, тя беше доста възрастна. Но винаги е тъжно, когато някой, когото обичаш, си отиде завинаги. Винаги е боли, когато смъртта прави своя избор. А баба беше невероятно добър, силен и борбен човек, прекарал последните години от живота си в слепота, прикована към инвалидния стол. Често съм се удивлявал на нейния дух, борбеност и онова неизменно арменско чувство за хумор. Откъде тя намираше сили да носи този непосилен товар на крехките си плещи? Как успяваше да вижда смешната страна на нещата в своя малък свят, пълен с тъмнина и стари спомени? Какво й струваше да мисли за всеки един от нас поотделно, да ни обича и да ни напътства, седнала там – в стаята си – с малкото радио в ръце? Всички ли сме способни да бъдем силни като нея? И защо Бог изпраща изпитания на хората, ако ги обича? Тези и други нахални въпроси чукат нетърпеливи сега по вратата на моята тъга. Търсят отговори, а аз не зная какво да им кажа. Вместо това си я спомням жива, напрягаща слуха си, за да чува как й чета за цар Борис III, когото тя уважаваше.
Почивай в мир, бабо! Благодаря ти, че ми показа как да обичам живота въпреки глупавите му шеги понякога! Научи ме как го обичам и да го ценя! Това е моят начин да кажа, че те обичам и че винаги ще те пазя в душата си. Един ден пак ще се срещнем – в друго време, в друг свят!

В памет на Овсанна Такворян (1925 – 2019)!
Тя беше и моя баба.

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *