ЕДИН СРЕДНОВЕКОВЕН ЧАС

Да преподаваш антична и средновековна история в пети и шести клас е отговорност с високо ниво на трудност и очарование. Много често се чувствам като художник, който рисува с думи, картинки и малки клипове първата представа за една или друга епоха в главите на тези чудесни деца, които безкрайно обичам.
Ако си се постарал и си „рисувал“ добре, много от тях бързо се влюбват в г-жа Историята и остават в плен на харизмата й за цял живот. Забелязал съм през годините, че и най-малките детайли са от значение, за да бъде историческото мислене на децата коректно, за да не остане някой с впечатление, че Карл Велики е носил маратонки, а Ахил и Хектор първо са се скарали по телефона.
Всичко започва след като ги поздравя с „Добър ден, добри хора!“, а те ми отвърнат „Добър ден, добри господине!“. Посланията в училище са много важни и имат страшна сила. А не се сещам за друго, по-подходящо от това да бъдем добри един към друг, колкото и трудно да изглежда това понякога.
Опитвам се да помогна на тези млади дами и господа да се докоснат до епохата, да я „помиришат“ и да усетят поне за миг вкуса й, защото вярвам, че е възможно.
Е, понякога те си обясняват нещата по свой начин, но така се раждат крилати мисли, които ме умиляват и усмихват деня ми. Нещо като обяснението, че фараон е „египетски цар, увит в хартия“. Или отговора на въпроса „Защо древногръцките богове се месели в живота на хората?“ – „Защото им е било скучно“. Какво по-логично от това? Мисля, че много често ние възрастните много усложняваме нещата и в това ни е проблемът. Друг млад историк пък ми беше обяснил, че рицар – „това е човек, който се бие на кон, а жените го харесват“, а аз просто им бях показал рицарски турнир и споменах за „дамата на сърцето“, на която рицарят посвещавал победите си.
Този ден трябваше да говорим за всекидневният живот в Европа през V – XI в. На „всичкото отдолу“, както казва Жането Цветанова (клишетата са за това, за да воюваме с тях) беше и трети час. А да говориш за Ранното Средновековие с хора на 12 г. точно преди Голямото междучасие е истинско предизвикателство. Все едно да се опиташ да вкараш една група гладни мъже в художествена галерия, а наблизо някой да пече на скара кюфтета. Така си е. Още древните гърци са го казали: „Храната прави борбата!“
Реших да повикам на помощ музиката. Първо гледахме кратко видео на средновековни танци, което обаче предизвика само откровен смях. Леко огорчен, пристъпих към поредната си образователна провокация.
– Ще направим един малък експеримент – казах с плаха надежда
– Какво е „експеримент“? – ме попита един млад мъж
Не се разколебах. Обясних набързо и продължих:
– В следващата една минута си затворете очите и устите. Ще послушаме малко средновековна музика.
Пуснах файла и се загледах в детските лица пред мен. Въпреки затворените им очи сякаш видях онези палави пламъчета в тях и усмивките, които една след друга бавно се разливаха в някакво особено блаженство.
За добро или лошо звънецът скоро оповести края на този средновековен час и малчуганите изхвърчаха навън като коркови тапи на Нова година.
Една млада дама остана последна, прибирайки бавно учебника и тетрадката в раницата си.
– Как си, моето момиче? – попитах я аз уморено – Всичко наред ли е?
– А, да. Просто ми е едно такова… „средновековно“ – отговори ми детето. Усмихна ми се и излезе.
Почувствах се странно удовлетворен. Взех дневника в ръка и бавно се отправих към учителската стая. Беше ми едно такова средновековно на душата. Имах нужда само от един чай.