По всичко изглеждаше, че е дин онези дни, в които имаш чувството, че зимата сякаш е спряла за миг ледения си дъх, уморена от своето любимо занимание – да плаши и радва хората. А те, сякаш инстинктивно, бързат да избършат с ръкав изпотеното стъкло на своето отчуждение и търсят с поглед надеждата. Дори вятърът, който си играеше с едно измачкано джобно календарче от 2013 г., ми се стори топъл и дружелюбен. Чувствах се като добре заредена батерия на Нокия 3310. Дори си припявах на ум „Родени за рок“ на „Конкурент“. Някъде изпод купчината съмнения и страхове беше успял да изпълзи моят Оптимизъм и ми се усмихваше с обещание. Боже Господи!…