Студът беше сковал всичко в железните си клещи. От паметниците в шуменското гробище, покрити със скреж, гледаха множество лица на хора, починали по различно време и на различна възраст, като странни мълчаливи свидетели на вечността. Взехме си „последно сбогом“ с баба и се качихме в колата. Боже! Колко трудно се пише за смъртта! Трудно се говори за нея, а сякаш още по-трудно е да й се даде някакво обяснение. Не съм сигурен дали тя е логичният край на човешкия живот. А защо не – негово естествено продължение? Стига да вярваш в това. Когато не можем да си обясним нещо, често му придаваме смисъл, предоставен ни великодушно от Негово величество Опитът.…