Усетих Вграждане/ Immured на Държавен куклен театър Пловдив като една смела провокация в етно смисъл, представена на много висок стил с най-въздействащите изразни средства на най-великото изкуство – театъра и едва доловим фин привкус на еротика. Една история за нуждата, която изпитваме да строим мостове вътре в нас и често да изгаряме тези след себе си. За цената, която всеки е готов да плати за това. Една страхотна метафора за началото и края на всеки мост (живот), които винаги са различни, взависимост от коя страна си. Едно е сигурно обаче – винаги е най-хубаво, когато по моста вървят двама души, които се обичат.

Пътят от Колоната към Тортата винаги е бил нещо доста специално за всички, които носим Пазарджик в себе си. Нещо, което може да усети само онзи, който от малък знае смисъла на израза „През „Чиксалън“ за гарата“. Иначе това е една къса улица, пълна с живот, но и със спомени. Ако затвориш за миг очи, вървейки по нея, можеш дори да се върнеш назад във времето и да видиш Татар Пазарджик от началото на миналия век. Някой заможен търговец върви важно по прашното Мекхеме, превърта бавно в ръка едрите тъмножълти зърна на кехлибаренаната си броеница и тихичко си нашепва успокояващо „Имам да взимам. Нямам да давам! Имам да взимам! Нямам да…

Сутрините през февруари са странно нещо. Приличат на веществени доказателства срещу зимата, която хората вече са изправили на съд в желанието си да се отърват от нея. Размахват гневно пръст под носа й. Обвиняват я за лошото си настроение и мързела си и лицемерно си обещават да бъдат по-добри, когато „пукне пролетта“. Коледните послания и красивите зимни емоции, които доскоро са споделяли във фейсбук, вече са прибрани на сигурно място – някъде там при старите играчки за елхата. Нощта усеща, че се смалява като прана детска дреха, но отказа да слезе от простора, където февруарския вятър продължава да я подмята в различни посоки. До нея нетърпеливо стои новият ден и…