„НА МНОГО МЕСТА В СТРАНАТА“

Сутрините през февруари са странно нещо. Приличат на веществени доказателства срещу зимата, която хората вече са изправили на съд в желанието си да се отърват от нея. Размахват гневно пръст под носа й. Обвиняват я за лошото си настроение и мързела си и лицемерно си обещават да бъдат по-добри, когато “пукне пролетта”. Коледните послания и красивите зимни емоции, които доскоро са споделяли във фейсбук, вече са прибрани на сигурно място – някъде там при старите играчки за елхата.
Нощта усеща, че се смалява като прана детска дреха, но отказа да слезе от простора, където февруарския вятър продължава да я подмята в различни посоки. До нея нетърпеливо стои новият ден и рисува с облаци по небето, докато чака реда си.
Крача уверено към автобусната спирка, устремен към блажената рутина на своето ежедневие. Заобикалям няколко традиционни препятствия на градския пейзаж: паркираните по тротоара коли, две големи локви и казаните за боклук, които някой е подредил като барикадите в Париж от времето на революцията. Не е вярно, че хората обичат предизвикателствата и изненадите. Не вярвам в това. Те се нуждаят от тях, за да си доказват разни неща, но едва ли ги обичат така, както уютната сигурност на познатото, понякога до болка, ежедневие.
Качвам се в малкия бял автобус по линия №16 и за пореден път си давам сметка, че това е още едно от местата, в които се чувствам като Гъливер в Страната на лилипутите. Залепвам веднага за задното стъкло и гледам как бул. “Руски” остава зад мен, окъпан в светлината на уличните лампи. Вече знам защо българите толкова обичат да гледат назад в миналото. Причината е проста като играчка от яйце на “Киндер сюрприз” – ние всъщност се страхуваме от бъдещето, а някои дори не вярват в него.
Автобусът бавно подминава предпоследната спирка, на която няма никой, но само няколко метра по-надолу изведнъж набива спирачки и отваря врати. Една едра жена, увита в голям кожух бавно се качва. Прилича на събудена от зимен сън мечка. Кожухът се настанява зад шофьора, вади картата си за пътуване и казва с дрезгав глас:
– Благодаря много за добрината!
Шофьорът, който удивително прилича на Йода от “Междузвездни войни”, се усмихва доволен под мустак:
– А, няма защо. Човещина е. А за добрината баба ми казваше, че е като фасула – просто нещо, което е тук при нас – между хората. Само дето никой вече не й се радва и не я цени.
– Да, наистина – отговори кожухът – Точно като фасула.
Време ми е вече да слизам, а така ми се иска да послушам още малко мъдрост в тази февруарска сутрин, но няма как.
“Днес ще преобладава облачно време. Ще духа слаб североизточен вятър. Очакват се слаби превалявания на много места в страната…”. Осведомява ме информационния бюлетин на БНР.
“Да” – мисля си, слизайки – “на много места в страната”.