8-МИ МАРТ

Усещам тежка плесница по лицето на джентълмена в мен, от която дори ухото му заглъхва за миг. Но приемам философски това грубо подценяване на опита ми за кавалерство.

Малко по-късно застигам при канала възрастна дама, облечена в черно, тръгнала бавно нанякъде, помагайки си с бастуна си.

– Честит 8-ми март! – казвам аз, докато я подминавам.

Тя се усмихва. Спира за момент и кокетно се подпира на бастуна си.

– Благодаря, чедо! Ама тя моята свърши. Дядото почина преди 7 г. Децата са в София. Сама съм като кукувица. Няма вече нито за кого, нито за кога да празнувам.

Усмихвам се учтиво в знак на солидарност и понечвам да продължа, но гласът на възрастната дама ме догонва:

– И да знаеш, чедо – истинският женски празник е на Благовещение.

Добре информиран и благодарен се отправям най-после към училището. Едва прекрачил двора, виждам как няколко млади мъже от шести клас играят на народна топка. Мачът е явно на живот и смърт, но веднага получавам покана да се включа.

– Защо ви е играч като мен? – питам бързайки аз – Много съм голям – лесна мишена съм.

Отговорът е безпощаден и почти моментален:

– За да Ви чукнем пръв!

Стоящите наблизо дами от класа, играещи на федербал, избухват в спонтанен смях, а една от тях ми съобщава:

– Здравейте, господине! Почти щяхме да Ви честитим празника.

Ей, опасно нещо е младото поколение! Нямат милост към никого и това си е.

После колелото на учебния ден се завърта бавно. Още първия час благодаря на Мими, че са седнали с Наска на първия чин, а не както досега – на последния.

– Искаме да Ви гледаме в очите. – отговаря Мими, съобщавайки това важно в живота на всеки тийнейджър решение.

Думите й ме докосват. Май наистина забравихме как да се гледаме в очите. А навремето, когато аз бях колкото тях, ние си говорехме по този начин. Какво стана с нас, по дяволите?!

Няколко часа след това се отпускам уморен на седалката. Прибирам се в Пловдив и с блаженство предвкусвам следващите минути на покой. От спирката на КАТ се качва жена с побелели коси и сяда до мен. В едната си ръка стиска сивата си жилетка и вехта дамска чанта. А в другата – стръкче лилав зюмбюл, увит в прозрачен целофан.

Усмихвам й се:

– Честит празник! – за пореден път произнасям това заклинание днес.

Жената бавно се намества до мен. Хваща по-удобно багажа си в ръце и ми отговаря:

– Благодаря Ви! Никак не ми е до празнуване, но Ви благодаря!

След няколко минути отново тя нарушава мълчаливото ни спътничество:

– Синът ми е болен. Откриха му рак. Само на 45 г. е. Лекарите в нашата болница не дават надежда. Та затова отивам в Пловдив. Трябва да намеря д-р В. Казах ми, че бил много добър.

Виждам как две големи тежки сълзи се отронват от уморените й тъжни очи. А мен нещо ме сграбчва за гърлото и започва да ме стиска. Искам да й кажа нещо, но не зная какво. Искам да превържа ранената й душа с бинта на надеждата, но не зная как. Чувствам се ужасно слаб, нищожен и безсилен. Някакви злобни въпроси търсят отговорите си дълбоко в мен, но не мога да им помогна. Не и сега. Не точно в този момент.

Погледът ми се спира върху кокалестата й ръка, която стиска стръкчето зюмбюл. През изпотения целофан виждам само как малките му лилави камбанки се поклащат в такт с криволичещия автобус.