ВЪПРОСИ

Бързах. Исках да стигна по-рано в училището. Трябваше да свърша толкова много неща, които в края на учебната година винаги придобиват особена важност и национално значение.
Ние хората винаги бързаме. Един бърза за работа или за среща. Друг бърза за да сгреши, а трети – просто, защото така е свикнал. Докато някой ден поспре, за да си отдъхне за малко от тази вечна гоненица с времето и осъзнае, че той винаги ще бъде гонещия в нея. Стреснат, се опитва да „забави темпото“, да превърти назад видеото на живота си, което вече е започнало да се архивира във формат „спомени“. Търси бутон „пауза“, но с изненада разбира, че такъв просто няма, а и никога не е имало.
Такива мисли се блъскаха като топки за боулинг в дебелата ми глава, а пазарджишката сутрин вече мързеливо преливаше в поредния горещ ден. Философското ми вцепенение се подсилваше и от поредната доза Шаламов, която бях поел в автобуса. Обичам този човек и неговото творчество. Толкова много болка, опитомено страдание, ранени надежди и калена любов към живота. И онова свещено желание да останеш човек, да се съхраниш, въпреки всичко и всички.
Слънцето вече беше сложило своя тиган на котлона си и се озърташе невъзмутимо за някоя жертва. Тук-там се мяркаха хора със слънчеви очила. Приличаха на електроженисти, които бързаха от сянка на сянка, заобикаляйки петната от накапали по асфалта сливи. Те ме върнаха в детството, когато след всяка новогодишна нощ горкият ни квартал „Младост“ осъмваше с множество синкаво-сиви печати от самоделно направените от миниум и бял бронз бомбички. А лудите глави, които ги бяха приготвяли, крили и взривявали, излизаха да огледат ситуацията. Спореха кой печат е по-голям и по-красив и си вземаха едно на ум как да подобрят технологията си за следващата Нова година. Колко е хубаво да си малък!
Над цялата тази композиция от тривиални градски обикновености гордо се извисяваше камбанарията на „Св. Петка“. Не бих казал, че се вмествам в класическото разбиране за „религиозен“. Аз съм прекалено модерен човек, но навремето баба ми, лека й пръст, пося в мен коренчето на православието и аз го нося в себе си. Въпреки всички недоразумения и условности, пред които ме поставят хората от самата наша църква с поведението си понякога.
Не искам да влизам в ролята на някой от християнските философи и да обяснявам какво е религията. Аз не съм Августин Блажени, нито Тома Аквински. За мен вярата в Бог е онази невидима ръка, която търся в труден момент, за да се хвана за нея, когато течението на страховете, комплексите и съмнението се опитва да ме отнесе със себе си. Това е ръката, която ме тупа по рамото, за да разбера, когато греша или вървя в правилната посока. Слага пръст пред устата ми, за да замълча или ме подканва да крещя с всички сили срещу злобата, простотията и завистта. Човек не може да живее без вяра, без своята невидима ръка. Поне аз не мога.
Влязох в църковния двор и веднага усетих познатия мирис на тамян и восък.
– Добър ден, младеж! – поздрави ме една жена с побеляла коса на почтена възраст, докато записваше нещо в стара тетрадка голям формат. – Какво ще обичаш?
Колко отдавна не ме бяха наричали „младеж“! Поздравих, взех две свещички и влязох, прекръствайки се.
Защо човек е изначално грешен, щом е създаден „по образ и подобие Божие“? Аз много ли съм грешен? Бих ли могъл да бъда истински без да нарушавам християнската етика и разбиране за морал? По-вярващ ли съм, щом ходя на църква понякога? Или църквата е вътре във всеки един от нас? Нали делата са по-важни от думите?
Докато гледах пламъчето на свещта, която запалих и се опитах да се моля, забелязах една възрастна жена, която седеше на столовете пред мен. Около нея, като пумпал, се въртеше един малчуган с къси панталонки и фланелка с жълто патенце на гърдите. Под строгите погледи на светците от иконите той правеше малки кръгчета около баба си, която се опитваше да го улови, за да провери дали се е изпотил.
– Митко, ела тук! – каза бабата с глас, пълен с молба и анемична строгост. Напразно. Митко продължаваше да говори на своя език и да тича из църквата. Това я принуди да стане тежко от мястото си и със сетни усилия да го залови на местопрестъплението. Докато проверяваше с ръка гърба му, бабата изведнъж попита:
– Къде е Дядо Боже, Мите? Къде?
Детето се замисли за миг. После погледна нагоре към купола на църквата, сви малката си ръчичка и с пръст посочи сърцето си – точно там, където беше човката на патенцето от тениската му. Веднага си спомних за жена ми, която миналата седмица ме попита „Забравил ли си колко смели бяхме като деца?“, докато гледахме как две момичета се опитваха да пазят равновесие, ходейки по висок каменен зид. Но какво става после – когато пораснем и къде изчезва смелостта ни?
Прекръстих се и излязох. Пуснах някакви монети в прозрачната чашка, която жената просеща на входа пъхна под носа ми и поех по пътя си. Един млад мъж бързо ме задмина с колелото си, а пластмасовата щайга, закрепена за багажника му и пълна с кайсии, подрънкваше в ритъм дълго, след като сви надолу по улицата.