ДЕЖАВЮ

В един студен и ясен слънчев ден, преди няколко години, се разхождаме с жена ми и брат й по улиците на Амстердам. Усещането е сякаш се спускаш по цветовете на дъгата. Шарено, интересно, освобождаващо и толерантно. Улични музиканти, фокусници, мимове, музеи, галерии, шум, глъчка. И много колоездачи, които там се ползват с особени привилегии. Вървейки покрай каналите, по които постоянно плуват лодки и туристически корабчета, няма как да не те задмине и някоя карета или ретро автомобил.

Усещаш как всичко балканско в теб изведнъж започва да се съмнява в себе си. Изпълва те едно странно чувство, че и ти си европеец поне за малко, поне докато си там.

А хората…  Ах, хората! Не се сещам как по-добре да ги опиша с едно изречение, освен да цитирам бай Захари Стоянов и неговите “Записки по българските въстания”, в които нарича панагюрци “охолни и непритеснявани хора”.

Оставаш с натрапчивото усещане, че всичко в Холандия е в името на онзи – “малкият човек”. Да му е удобно и комфортно на него, защото там отдавна са разбрали, че най-голямото богатство на една страна това са нейните хора.

Мислиш си “Защо и в България не е така?”, а един жесток глас ти отговоря с умерена доза цинизъм в себе си “Защото в България живеят българи!”.

“Докога, по дяволите, ще ми излизаш с това обяснение?” питаш ядосан, но гласът мълчи. Май и на него вече му е писнало.

Вчера, години по-късно, крачим с жена ми към Главната за вечерна разходка.

– Какво става тук? – пита тя нетърпеливо, виждайки колко много хора са плъзнали като безброй кръвни телца по вените на града.

– Нищо – отговарям. – Пловдив е жив. Тук постоянно се случва нещо. Знаеш как е.

Поемаме към Капана. Има някакъв фест. Пълно е с млади и модерни хора, които културно се забавляват. Кюфте да хвърлиш, няма къде да падне.

Шарено. Цветно. Забавно. Интересно. На различните улици звучи джаз, соул, рок. Зона, забранена за чалга и простотия. Артинсталации, графити по стените на сградите. Кафенета в ретро стил, бирарии, ресторанти.

Изведнъж ме връхлита дежавю, което със силен шут по задника ме връща в Амстердам. Чувствам се щастлив и се чувам как възкликвам “Толкова много млади хора на едно място! Има надежда! България ще я бъде!”.

Жена ми се усмихва и ми прошепва:

–  Знаеш ли, аз пък имам усещане.

– Какво е? – питам разсеяно, докато се възхищавам на картините на един от уличните художници. Седнал на тротоара с бира в ръка, той се усмихва и вдига тост в знак за поздрав към навалицата.

Младо семейство с деца си прави селфи за спомен пред нас, а някакво усмихнато момиче ми предлага флаер, който ме кани на изложба.

Неусетно започва да вали, което само прави нещата още по-магични.

Валечка също е под наркозата на Капана, но довършва мисълта си:

– Имам усещане за Пловдив.

Настръхвам и стискам още по-силно ръката й. Целувам я с цялата нежност, на която съм способен. Дъждовните капки бавно падат върху нас като любовни заклинания, които нашепва красивото пловдивско небе.

После поглеждаме в очите си. Точно в този момент думите са излишни, защото ние отдавна сме се научили да общуваме със сърцата и душите си. Поемаме си въздух и като двама дълбоководолази и отново се потапяме в магията на Капана – нашият малък Амстердам.