АЛЬОША

Беше първият ми сутрешен крос от дълго време насам. Направих няколко дължини на алеята в Бунарджика и после бодро поех нагоре към Альоша. Не помня от кога не бях изпитвал това странно чувство – сякаш чуваш как тялото ти крещи с пълна сила „Хайде, глупако! Искам да ме натовариш още! Не ми е достатъчно!“.
Сутринта беше свежа, слънчева и прохладна. Чувах как птичите песни, градския шум и вятъра, поклащащ клоните на дърветата, образуваха някаква приятна лятна симфония. Липсваше ми само жена ми, която бях изпратил на работа малко по-рано. Тя винаги ми липсва, когато е далече от мен.
По павираната пътека нагоре, осеяна с изпокапали сливи и листа, обрулени от нощния дъжд, се разминах с няколко дружелюбни кучета и техните стопани.
Две дами обсъждаха на висок глас рецепта за мусака, докато един червен микробус форд „Транзит“ задмина бавно всички ни.
Само няколко минути по-късно вече бях под шинела на Альоша. Обиколих наоколо с камерата, радостен че няма хора, които да влязат в кадър. Направих няколко снимки и едно видео, но беше доста ветровито и реших да слизам обратно. Едва тогава видях на една от пейките слабичък старец с кафеви панталони и синя блуза с навити ръкави. Жилестите му ръце държаха стара бейзболна шапка с надпис „Champions“, а една брошура на BILLA му правеше компания, оставена на пейката до него. Първо забелязах как вятърът си играе с косъмчетата около плешивото му теме, а след това видях големите му мътни очи. Той беше плакал.
Приближих се по-близо и го попитах:
– Добре ли сте? Всичко наред ли е?
Старецът ме погледна и отговори:
– Да, младеж. Добре съм.
Колко отдавна не ме бяха наричали „младеж“. Вече почти бях свикнал да бъда „чичко“.
– Понеже ми се стори… – но вместо да довърша казах – Извинявайте! Не исках да Ви безпокоя.
Старецът тъжно се усмихна:
– Не. Няма нищо. Просто съм…самотен.
Няколко работници от „Градини и паркове“ в оранжево – зелени гащеризони минаха покрай нас. Той сякаш ги изчака и продължи:
– Някога бях щастлив. Имах всичко – семейство, кола, вила. Работих няколко години в Либия. Имах пари.
– Но какво стана? – попитах тихо, съжалявайки за своето любопитство.
Той направи опит да се усмихне. Нахлупи шапката на плешивата си глава и не отговори.
– Извинявайте! – казах. – Не е моя работа. Мога ли с нещо да Ви помогна?
– Не. – промълви сякаш на себе си старецът. – А и Альоша вече ме изслуша.
После погледнахме и двамата към голямата каменна статуя и той продължи:
– Понякога идвам тук, когато няма никой и му разказвам живота си. Альоша е чудесен слушател.
Усмихнах се вяло. Сбогувахме ме се и аз заслизах надолу по стълбите. Няколко метра по-късно се обърнах и реших да направя една последна снимка – за спомен от днес. Старецът вече го нямаше. Само Альоша мълчаливо съзерцаваше Пловдив отвисоко.