БАТЕ ЖОРО
В памет на Георги Войнов (1960 – 2019)
Продължаваше да вали. Дъждът ту намаляваше, ту се усилваше. Сякаш някой там горе въртеше копчето на небесното радио. Сивата монотонност нарушаваше от време на време само шума от бул. “Руски”. Вятърът образуваше след себе си красиви вълнички в локвите – тези истински градски морета.
Бяхме тръгнали с Валечка на вечерна разходка, за да се поразсеем. Тогава усетихме върху себе си първите дъждовни капки. Успяхме да се шмугнем в един вход, където вече половин час гледахме мълчаливо пощенските кутии с имена на хора и фирми. Компания ни правеше само една бяла кола, която под дъжда изглеждаше още по-малка и по-смела.
В душите и в сърцата и на двама ни беше истински Чернобил. Чувствахме се опустошени и безсилни. Въздишахме и преглъщахме тежко от време на време, когато невидимата ръка, която ни беше стиснала за гърлото отпускаше за миг хватката си.
Дали това не беше същата онази Ръка, която тихомълком повика при себе си бате Жоро ден по-рано и той ни напусна завинаги?
И двамата с Валечка обичахме този човек. За нас той беше нещо като приятел, баща и по-голям брат в едно. Има такива хора. Вече съм сигурен, защото го познавах. Обичах чувството му за справедливост, честността и доблестта му. Онзи негов порив към пътуването и откриването на нови места, нови емоции, нови красиви мигове ни зареждаше и вдъхновяваше.
Споделеното ни мълчание наруши първа Валечка. Тя намери сили само да промълви с болка:
– Защо? – после красивите й очи бавно се наляха с големи сълзи. Свали очилата си и замълча отново.
– Не знам. – отговорих сподавено, спомняйки си за последния път, когато му се обадих. Беше за 24 май. Пошегувахме се по нашия си начин. Обожавах чувството му за хумор и самоиронията му. Това бяха още две много силни страни на неговия вечно търсещ неспокоен дух и високия му интелект.
– Дръж се, мъжки! – му казах тогава. Чух го в слушалката как уморено се засмя:
– Държа се, Иле! Стискам! Ама не зависи само от мен.
Като във видеоклип ме връхлитаха всички онези красиви мигове, които бате Жоро ни подари в Будапеща, Прага, Виена и Белград. Спомних си онази магична вечер на Камен бряг, когато гледах как той и Дани се държат влюбено за ръце под огнения залез на слънцето. А шума от разбиващите се в скалите морски вълни нашепваше тайните си заклинания.
Или онзи дъждовен ден на Дяволския мост, когато мокър до кости, но щастлив, той възкликна:
– Колко е хубав живота!
Да, той обичаше безкрайно Дани и двете си дъщери, но беше влюбен и в живота. Точно затова си мислех в студеня следобед, когато разбрах, че болестта го е настигнала. Не исках да мисля, че тя ще го победи. Не исках да повярвам. Пъдех тази нахална мисъл и когато Дани ми казваше, че той не е добре. Истината е като ходенето на зъболекар – все я отлагаме, поне докато можем. Поне докато тя самата ни позволява.
Днес бате Жоро вече го няма. Дали е на по-добро място? Кой знае?! Клишетата понякога помагат на хората, за да приемат по-лесно неизбежността на своята преходност. А той беше мечтател. Мечтаеше за един по – справедлив свят. Мечтаеше да посети Аржентина. Такъв си беше един мечтател, който обичаше фанта портокал. Така искам да го запомня – усмихнат до уши, стиснал здраво волана на своята мазда. Готов за път и нови приключения. Затова и последните ми думи за “сбогом” към безжизненото му тяло бяха “Благодарим ти за всичко! Обичаме те! Моля те, карай внимателно там горе!”.
Когато бях малък, често гледах как майка ми прави сладки. Къса малки парченца тесто и ги овалва в посипаното по масата брашно. Така е и с живота. Къса дните ни на малки моменти, оформя ги както му харесва и ни овалва в себе си, за да забравим болката си за миг или поне да се научим да живеем с нея.
Дъждът най-после беше спрял. Спогледахме се с Валечка без думи. Хванахме се за ръце и поехме по широкия изкъпан булевард, докато един упорит слънчев лъч си проби път през облаците, водейки след себе си залеза.
