МЕЖДУЧАСИЕ

Тихо е. Още един горещ следобед, скоро след като изпратихме поредната учебна година в историята. Зад гърба ни остават малките ни радости и страхове, надеждите и разочарованията ни през дългата кампания. Всички вече сме доста уморени. Колегите са по кабинетите си. Всеки нещо дописва, изчислява, проверява преди да се спусне по пързалката на своето лято. В обедната почивка вече говорим за море, планина и цени на нощувки. Правим планове и предвкусваме блажени мигове, които ще споделим с любимия човек и семейството си. Сигурен съм, че без плановете си хората щяха да приличат на часовници без стрелки.
Като голям жълтеникав котарак, училището сякаш е притихнало в мързелива дрямка. Някъде от съседните блокове се чува бормашина. Поредният летен ремонт навярно. Какво би било едно българско лято без планиранното още през февруари домашно преустройство? Толкова много паркет чака да бъде поставен. Толкова много дограма трябва да бъде сменена. Толкова много тапети се налага да бъдат налепени. Какво ли не правим, за да убедим себе си, че живеем добре?!
Само едно полупразно пластмасово шише ми прави компания на чина, който съм извадил в коридора. Минералната вода в него отдавна вече има вкус и вид на чай. Дали да не си взема още едно кафе?
Чувам гласа на Лилянка. Тръгнала е някъде по празните стаи. Слаломира между шкафове, катедри, чинове и учебници. Хукнала да изпълнява поредната си задача.
Гледам втренчено дневника на класа. Вече няколко пъти го проверих. Днес трябва да го предам преди да изляза в отпуска. Изведнъж го вземам в ръка и тръгвам по празния коридор. Вторник е все пак, а аз цял срок бях дежурен на този ден. Дали съм полудял? Не зная. Може би! А може би това е просто рефлекс към моето училищно ежедневие. Понякога то ми се струва ужасно скучно, монотонно и еднообразно – като стар съветски научнопопулярен филм. Но отдавна съм осъзнал, че го обичам, защото това е животът ми. Човек трябва да знае къде е мястото му. А то е там, където той се чувства полезен и сигурен в себе си и в това, което прави. Сещам се за Симеон Радев и неговите думи “Дадох ли нещо на България?”. Дадох ли нещо на “Брегов”? Справих ли се и тази учебна година? Можех ли още по-добре да си свърша работата, да бъда от полза?
Усещам зелените твърди корици на дневника, докато правя своята импровизирана обиколка. Колко много човешки имена, адреси и съдби са събрани в тези сто и няколко страници! Колко много дни, часове и мигове, които всеки от нас е дал от себе си в името на най-важното – нашите бреговски деца! Именно те са душата на училището. Те са ритъма, с който тупти неговото сърце. Разбрал съм го отдавна, но през лятото това се усеща най-добре. Затварям очи и сякаш чувам глъчката от едно училищно междучасие. Някои се гонят по коридорите. Други решават нещо много важно помежду си, облегнати на стената. Трети преговарят нещо на глас и едва се усмихват, виждайки ме през отворената врата.
Изведнъж чувам нов откос на бормашината от съседния блок. Сепвам се и тръгвам надолу към учителската стая. Преди да вляза, просто ей така по навик, поглеждам към табелата в коридора. На нея отдавна свети “МЕЖДУЧАСИЕ”.